Кели Естес - Момичето, което пишеше върху коприна

– Може да е бил скрит не от Далия, а от някого другиго преди нея – изрече замислено Инара. – да не забравяме, че Дънкан Кембъл често е плавал до Азия. Може би ръкавът е бил негов.

Ръкавът определено имаше азиатски вид. Като японските или китайските рисунки, които тя беше виждала по музеите. Втъкани сред общата картина се забелязваха дори фигури, подобни на азиатски йероглифи, но Инара не притежаваше знанията да определи точния им произход.

– Може би е ценна находка, особено ако успеем да открием останалата част от дрехата, скрита някъде из къщата – обади се Оливия.

– Ценна или не, защо е трябвало да отрязват ръкава и да го крият под стълбите? Няма логика, не мислиш ли? – прошепна Инара, отпусна се обратно на стола си и се втренчи в парчето синя коприна. – И какво се очаква от мен да правя с това сега?

Оливия приседна на съседния стол, наклони глава и отвърна:

– След като вече е твое, ти трябва да решиш какво да правиш с него.

Инара се вторачи отново в кораба, избродиран върху ръкава. Колкото и интригуващ да ѝ изглеждаше обаче този ръкав, нещо ѝ подсказваше, че ще бъде най-добре да го напъха обратно под стълбите и завинаги да забрави за него.

7 февруари 1886 г., неделя, преди зазоряване.

Сиатъл, територия Вашингтон.

В ТОЗИ ГРАД на хазарт, алкохол и опиум ударите и крясъците, които събудиха Лиу Мей Лин, не бяха много по-различни от всяка друга нощ. Тя се претърколи на малкото легло, което споделяше с баба си, и дръпна до врата си бодливото сиво одеяло, за да се предпази от влажния студ, който по това време на годината като че ли никога не си отиваше. Точно когато отново се унасяше в сън, мъжки глас изкрещя на китайски точно под нейния прозорец:

– Те идват!

Като промърмори, макар и тихо, за да не събуди баба си, Мей Лин се надигна от леглото, дръпна грубия конопен чувал, който им служеше за завеса на прозореца и през носещата се на валма мъгла отвън се опита да надзърне към калната улица отдолу.

Нагоре по хълма, в посока, обратна на доковете тичаха трима мъже, облечени в самфу – традиционните китайски ризи с дължина до бедрата, връзващи се настрани. Дългите им черни плитки се вееха изпод черните шапчици на темето. Един от мъжете се спъна и другите двама го вдигнаха, без изобщо да спират – когато се обърнаха и погледнаха през рамо, Мей Лин забеляза, че лицата им са напрегнати, а очите – ококорени от уплаха.

Мей Лин поклати глава. Кога тримата братя Янг щяха да се научат, че не трябва да мамят на карти? Постоянно си навличаха неприятности и после бягаха, а на следващия ден врънкаха било баща ѝ, било господин Чин да покриват дълговете им.

Сега тя пусна импровизираната чулена завеса обратно на мястото ѝ и реши, че така и така вече е станала, най-добре ще бъде да се облече и да се захваща с домакинските си задължения. Първо протегна ръка към дългото памучно платно, с което ежедневно пристягаше гърдите си, и с чевръсти пръсти започна да го увива около потръпващото си от студа тяло. Накрая втъкна краищата му под основната част на пояса и се погледна.

Вече на седемнайсет години, тя беше по-стара от майка си, когато се бе омъжила за баща ѝ, и само една година по-млада от възрастта, на която тя бе починала при раждане. Мей Лин беше наясно, че от известно време баща ѝ беше започнал да прави планове да я омъжи, но лично тя не проявяваше никакъв интерес към брака. Сутрин обичаше да му помага в магазина, а следобедите прекарваше в бродиране с баба си. И нямаше никакво желание да ги напуска.

Вече напълно будна, тя нямаше търпение да напали огъня в печката на долния етаж и да се стопли с чаша чай. Като продължаваше да се движи все така бавно, тя напъха скованите си от студ крака в памучните панталони фу , върху които облече ризата сам и накрая си сложи кепето, което убеждаваше всички по улиците на Сиатъл, че е момче. В ролята на момче тя можеше да се движи безпроблемно из града, за да прави доставки на стоките, поръчани от магазина на баща ѝ. В ролята на момче не беше закачана нито от самотните китайски ергени, нито от любопитните бели мъже. Именно благодарение на тази свобода тя се беше научила да говори английски и отново благодарение на нея събираше разнообразни клюки и слухове, за да ги сподели после с баба си, която пък продължаваше да се притеснява, че Мей Лин не се държи като порядъчно китайско момиче.

Напъха крака в обувките си с плоска подметка и завърза парчето червена панделка на края на опашката си, която се спускаше по гърба ѝ чак до кръста. Тази панделка беше единственият женски атрибут, който си позволяваше понякога, защото знаеше, че няма да направи впечатление на никого, особено в тези дни. Червеното беше цветът на късмета. А тя, заедно с всички китайски жители на Сиатъл, вече цяла седмица празнуваше тихо китайската Нова година с традиционния китайски йероглиф "Двойно щастие", сложен пред външната врата за късмет, и запалени червени свещи, които отдаваха почит на предците и прогонваха демоните. А само преди три нощи двете с баба ѝ бяха седели край прозореца на стаята им, за да наблюдават празничните фойерверки, които братята Янг пускаха в небето.