Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

С времето Саладин губеше позиции. За негово отчаяние гарнизонът в Акр капитулира и предаде града на крал Ричард.

На Арн и Ал Афдал се падна тежката задача да влязат в завоювания град, за да повлияят от името на Саладин на условията, при които жителите на Акр се бяха съгласили да се предадат без по-нататъшни сражения.

Тъжно се оказа завръщането им при Саладин, тъй като условията, на които се бяха съгласили хората на Акр, бяха тежки. Освен града и всичко в него крал Ричард искаше да му бъдат предадени сто хиляди златни безанта, хиляда освободени християнски пленници, сто поименно определени пленени рицари, както и Истинския кръст.

Щом чу тези условия, Саладин очаквано избухна в сълзи. Беше висока цена за две хиляди и седемстотинте души, които сега бяха оставени на милостта на крал Ричард. Хората на Саладин обаче се бяха съгласили на тези тежки условия, за да спасят живота си. Честта изискваше от Саладин да се съгласи.

Така Арн и Ал Афдал отново се отправиха към града, който синът на Саладин наричаше Акко, Арн — Сен Жан д’Акр, а за римляните той бе Аккон. Сега преговорите щяха да станат по-обстоятелствени, тъй като предстоеше обсъждането на множество практически въпроси за времето, мястото и начина на разплащането, разделянето му на части, както и каква част от условията следваше да бъдат изпълнени преди пленниците да бъдат освободени.

Постигането на съгласие по тези въпроси щеше да отнеме време. Крал Ричард обаче остави преговарящите на противната страна да чакат дълго, тъй като празненствата по случай победата му покрай многото други неща включваха и рицарски двубои пред стените на Акр.

Когато най-сетне разреши да отнемат вниманието му, той се постара да покаже презрението си към двамата пратеници на Саладин, смятайки, че е твърде непочтително да се прекъсва турнир, в който дошлият няма намерение да участва. Той се обърна към Ал Афдал и го попита дали е страхливец или има смелостта да се впусне с копието си срещу някой от английските рицари. Арн преведе думите и според съвета му Ал Афдал отвърна, че по-скоро би яздил с лък в ръка срещу кои да е двама от рицарите на крал Ричард едновременно. Кралят се престори, че не е чул или не разбира отговора, след като Арн го преведе.

— А ти, пленени рицарю, и ти ли си страхливец? — запита крал Ричард подигравателно.

— Не, сир, служих в Ордена на тамплиерите двадесет години — отвърна Арн.

— Ако предложа на новия ти господар първо да ми изплати петдесет хиляди безанта и да ми предаде пленниците, за които стана дума, и след това освободя моите сарацини, преди да получим оставащите петдесет хиляди и Светия кръст, ще се изправиш ли срещу най-добрия ми рицар?

— Да, сир, но няма да изпитам удоволствие да го нараня — отговори Арн.

— Ще съжаляваш за тези си думи, предателю, тъй като ти предлагам сър Уилфред — изсумтя кралят.

— Нуждая се от щит, копие и шлем, сир — бе отговорът на Арн.

— Можеш да вземеш назаем от своите приятели сред рицарите в града или може би бивши приятели, ще се погрижат за това — каза кралят.

Малко равнодушно Арн обясни на Ал Афдал какво бе измислил детинският английски крал. Ал Афдал веднага възрази, че бе противозаконно да се вдига оръжие срещу преговарящите или заради тях. Арн въздъхна — правилата не бяха първа грижа на английския крал, освен ако не му бяха изгодни.

Без затруднения Арн успя да заеме нужното снаряжение от услужливи събратя сред редиците на рицарите тамплиери и скоро след това яздеше в полето пред градските стени, за да поздрави противника си, държейки шлема в същата ръка, с която носеше тамплиерския щит. Не се замисли особено, щом видя колко млад и невинен изглеждаше този Уилфред, който навярно нямаше и двадесет години и нямаше белези от битки по лицето си.

Те се впуснаха един срещу друг на конете си и направиха две обиколки в тръс, преди да застанат лице в лице. Арн изчакваше, тъй като не бе наясно с правилата на тези турнири. Младият англичанин се обърна към него на език, който той не разбираше, и Арн помоли противника си да използва езика на своя крал.

— Аз съм сър Уилфред, спечелих званието си на бойното поле и с чест поздравявам противника си — дръзко каза младият англичанин на тромав френски.

— Аз съм Арн от Готия, носих титлата си на бойното поле двадесет години и също те поздравявам, младежо. Сега какво ще правим? — запита Арн развеселен.

— Сега ще яздим стремително един срещу друг, докато един от двама ни се озове на земята беззащитен или мъртъв, или се предаде. Нека по-добрият спечели! — каза сър Уилфред.