Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

— Толкова нашироко разсъждавахме и сами — съгласи се Саладин, — и е вярно онова, което казваш, че отмъстителите имат числено превъзходство и не се трогват от думи като достойнство или вечна война. Какво още може да се каже?

— Едно нещо — каза Арн. — Всеки град може да бъде превзет, дори Йерусалим, което вие сте на път да сторите. Не всеки град обаче може да бъде удържан толкова лесно, колкото е бил превзет. Затова трябва да се запитате „Какво да правим с победата? Можем ли да задържим Свещения град?“

— Точно сега, когато на християните са им останали едва четири града в Палестина, три от които скоро ще превземем, никой не се съмнява в отговора, за съжаление — отвърна Саладин. — И така, има ли нещо друго?

— Има — каза Арн. — Искате да задържите Йерусалим за повече от година? Запитайте се тогава дали догодина искате да видите нови десет хиляди франкски рицари по тези земи, или предпочитате сто хиляди. Ако предпочитате сто хиляди нови франкски рицари догодина, ще постъпите с победата си като християните. Ще избиете всичко живо. Ако ще се задоволите само с десет хиляди франки догодина, завладейте града, върнете си свещените за вас места, съхранете църквата на Божи гроб и пощадете всички, които искат да напуснат града. Става дума единствено за проста математика. Сто хиляди франки догодина или само десет хиляди? Какво предпочитате?

Другите трима седяха дълго, без да продумат. Накрая Саладин стана, отиде при Арн, изправи го и го прегърна. После заплака, както бе известно че прави, когато нещо прочувствено, страховито или красиво се случваше край него. Сълзите на Саладин бяха прочути, подигравани и боготворени в целия правоверен свят.

— Ти ме спаси, ти ми даде причините и с това спаси много животи в Йерусалим идния месец и вероятно ни осигури града за вечни времена — каза Саладин през сълзи.

Брат му и синът му се трогнаха от сълзите му, но самите те успяха да се овладеят.

Месец по-късно Арн се намираше сред войските на Саладин пред стените на Ашкелон. Беше облечен в старите си доспехи, поправени и почистени, както и ризницата му, така че бяха в по-добро състояние, отколкото когато ги бе загубил. Не само той обаче носеше мантия на рицар тамплиер, тъй като с тях бе и великият магистър Жерар дьо Ридфор. Той и крал Ги дьо Лузинян следваха войската по-скоро като багаж, отколкото като рицари. Те яздеха, вкопчили се в камилите си. Саладин бе сметнал за по-сигурно да им даде животни, които да не могат да яздят, а не коне. Сарацините се бяха забавлявали по време на петдневния преход, гледайки как двамата ценни пленници се опитват да овладеят болките от язденето и в същото време да запазят външно достойнството си, въпреки че се влачеха зад самата войска.

Саладин бе изпратил една флотилия от Александрия, която да ги пресрещне при Ашкелон, и тя вече стоеше закотвена заплашително край града, когато сарацинската войска дойде от вътрешността на страната. Флотилията обаче изглеждаше по-страховита отколкото бе в действителност, тъй като беше съставена от търговски кораби без воини и с празни трюмове.

След като се бяха установили на лагер покрай стените на града, Саладин позволи на Ги дьо Лузинян да се изкачи до затворените градски порти и да извика на жителите да се предадат, за да бъде освободен кралят им. Какво бе един град в замяна на самия крал?

Доста е, помислиха си жителите на града, което скоро се прояви. Думите на крал Ги не доведоха до друго, освен че хората започнаха да го замерят с развалени плодове и боклук от кулата при градската порта и му се подиграваха толкова грубо, както на никой крал поданиците му не се бяха подигравали.

Саладин беше по-скоро развеселен от представлението, отколкото разочарован от резултата. Той остави по-голямата част от войските си да се заеме с насилственото превземане на Ашкелон и се спусна към Газа.

По стените на Газа стояха многобройни рицари тамплиери с бели мантии, но и мнозина сержанти. Те не се уплашиха от незначителната войска, която разположи лагера си пред градските стени, тъй като нямаха никакви основания за това — врагът не бе донесъл катапулти или други стенобойни машини.

Те не се стреснаха и когато великият им магистър бе доведен пред портите. Бяха очаквали да ги заплашат, че ако не се предадат, той ще бъде екзекутиран пред очите им.

Все пак те нямаше да се оставят да бъдат спрени от подобни заплахи. При подобни въпроси си имаше ясни правила. Рицарите тамплиери не можеха да бъдат разменяни нито срещу злато, нито срещу други пленници, нито срещу заплахи. Дълг бе на великия магистър да умре като рицар тамплиер, без да издаде стон и без да прояви страх. Освен това твърде малко от тях щяха да бъдат истински опечалени да видят именно главата на Жерар дьо Ридфор да се търкаля в пясъците. Когото и да изберяха за следващия велик магистър, щеше да е по-добре от този глупак, който ги бе довел до огромни поражения.