Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

За техен ужас и неописуем срам обаче се случи нещо друго. Жерар дьо Ридфор пристъпи напред и в качеството си на велик магистър издаде заповед градът незабавно да бъде опразнен и всеки да вземе със себе си оръжието и коня си, а всичко останало, дори ковчежетата, пълни със скъпоценности, да бъде изоставено.

Заповедта на великия магистър не оставяше място за неподчинение.

Един час по-късно евакуацията на Газа бе проведена. От гърба на коня си Арн наблюдаваше опразването на града и плачеше от срам пред измяната на Жерар дьо Ридфор.

Когато и последните коне от колоната рицари бяха преминали през градските порти, Жерар яхна един от своите франкски коне, а Саладин си взе сбогом и му пожела успех с бодри и иронични думи. Жерар не му отвърна, обърна коня си и отпраши след рицарите си, които бавно и с наведени глави се бяха отправили в траурен кортеж на север към морския бряг. Без да заговаря никого от тях, той застана начело на колоната.

Така Саладин доволно отбеляза, че бе извоювал две победи. Едната бе, че благодарение на един безгръбначен мъж бе получил цяла Газа заедно с всичките й съкровища, без да се наложи да изстреля ни една стрела. Втората победа бе, че бе направил така, че Жерар дьо Ридфор отново да поеме командването на остатъците от кръстоносните войски. Мъж като Жерар бе по-полезен на Саладин от самия него.

Хората на Саладин се бяха втурнали в завладяния град, но някои от тях скоро се върнаха и развълнувани приближиха Саладин с два коня, за които твърдяха че са от породата аназа, каквито нямаха нито Саладин, нито дори халифът в Багдад.

Саладин каза, че се радва на този подарък повече отколкото на всичкото злато в ковчежетата на рицарите тамплиери в града, но когато с колебание запита сподвижниците си дали тези коне наистина могат да са аназа, щом са намерени при рицарите, което изглеждаше невъзможно, Арн отговори, че е истина. Тъй като едно време те бяха негови, беше ги получил от Ибрахим ибн Аназа заедно със свещения меч.

Саладин не се поколеба незабавно да подари отново конете на Арн.

Три дни по-късно падна и Ашкелон. Саладин пощади населението, въпреки че не предадоха града доброволно, и им позволи да се качат на корабите му, които да ги отведат до Александрия. Тъй като Александрия поддържаше оживена морска търговия с Пиза и Генуа, въпрос бе само на време всички тези франки от Ашкелон да се завърнат по домовете си.

Сега оставаха само Тир и Йерусалим.

В петък, на двадесет и седмия ден от месеца раджаб, същия ден, на който Пророкът, мир нему, се бе възкачил на седмото небе от скалата на Авраам след чудното си пътуване от Мека предната нощ, Саладин навлезе в Йерусалим. По християнското летоброене това се случи в петък, 2 октомври 1187.

Невъзможно бе да се отбранява градът. Единственият рицар в него с някакво значение, освен почти избитите кръстоносни войски, бе Балиан д’Ибелин. Освен него сред защитниците имаше само още двама рицари, заради което той бе ръкоположил всеки юноша над шестнадесет години. Въпреки това защитата бе безпредметна и само бе удължила агонията. Над десет хиляди бежанци от близката околност се бяха втурнали зад градските порти през седмицата преди пристигането на Саладин. Така снабдяването на града с храна и вода стана невъзможно в дългосрочен план.

Градът не бе разграбен. Нито един жител не бе убит.

На десет хиляди жители на града бе дадена възможността да откупят свободата си, десет динара за мъжете, пет за жените и един за децата. На онези, които се бяха откупили, бе позволено да отнесат и вещите си.

Двадесет хиляди жители на Йерусалим обаче останаха в града, тъй като не можеха да се откупят. Не можеха и да заемат пари от архиепископ Ераклий, нито пък от двата духовни ордена, които както и Ераклий бяха предпочели да отнесат парите от данъците, вместо да спасят християнските си братя и сестри от робството, надвиснало над онези, на които средствата не достигаха, за да са свободни.

Много от емирите на Саладин плакаха от отчаяние при вида на архиепископ Ераклий, който доволен плати своите десет динара, за да отнесе със себе си товар със злато, който щеше да е достатъчен да бъдат откупени повечето от двадесетте хиляди християни, останали в града.

Хората на Саладин смятаха благородството му за също толкова детинско, колкото бе отблъскваща и алчността на Ераклий.

След като всички християни, които можеха да се откупят, се бяха оттеглили към Тир, ескортирани от воините на султана, за да не бъдат ограбени по пътя от разбойници и бедуини, Саладин опрости дълга на двадесетте хиляди души, които щяха да попаднат в робство поради невъзможност да платят необходимата сума или да дочакат милост от архиепископа или рицарските ордени.