Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

— А, нищо толкова сериозно — отвърна Фахр, сякаш ставаше дума за някаква дреболия. — Само това, че Саладин би оценил услугата спрямо един рицар тамплиер, на когото много държи и че Саладин вероятно би се обезпокоил, ако тази малка услуга не бъде направена, просто нещо такова.

Арн можеше да си представи доста на брой възможности да се формулира едно такова желание, но усети, че Фахр навярно се бе изразил по-меко, отколкото му се искаше да признае.

Същата вечер малко преди молитвата Саладин се завърна в Дамаск начело на една от армиите си. Той бе посрещнат от ликуващи хора по улиците чак до голямата джамия, тъй като сега повече от всякога бе заслужил прозвището си Ал Малик ал Насър, кралят победител.

Десетки хиляди мъже и жени се молиха заедно с него, когато слънцето залезе, бяха толкова много, че не само изпълниха огромната джамия, а и по-голямата част от двора й.

След молитвата той бавно измина пътя до двореца на коня си съвсем сам през тълпите. На всичките си емири и останалите, които търсеха хиляди срещи с него, той бе казал, че първата си нощ в Дамаск искаше да прекара насаме със сина си и брат си, тъй като от два месеца бе на бойното поле и не бе имал време за себе си. За никого не се оказа трудно да се преклони пред тези думи.

След като в блестящо настроение той поздрави и прегърна приятелите и роднините си в двореца, изглеждаше сякаш наистина се канеше да остави всички държавни дела зад гърба си тази вечер. Затова и се изненада, а за момент се и смути, когато внезапно се озова очи в очи с Арн.

— Победеният те поздравява, победоносни кралю — поздрави го Арн сериозно и около тях веднага се разнесе радостна глъч. Саладин се поколеба още малко, после изведнъж сякаш промени решението си, направи две бързи крачки напред, прегърна Арн и го целуна по бузите, при което от множеството се чу шепот.

— Бъди поздравен и ти, рицарю тамплиер, който повече от всеки друг ми донесе победата — отвърна Саладин, след което направи знак с ръка на Арн да го последва наравно с него до трапезата.

Веднага бяха донесени големи блюда с печени гълъби и пъдпъдъци, както и високи гарафи от злато и сребро, пълни с леденостудена вода.

До Саладин и Арн седеше синът на Саладин, Ал Афдал, който бе млад строен мъж с жив поглед и рядка брада. Скоро той пожела да зададе на Арн въпрос.

Миналата година той бе командвал над седем хиляди воини при изворите На Кресон и един от емирите бе казал, че Ал Гути е знаменосецът на рицарите тамплиери, вярно ли беше?

Арн, който сега си припомни за безумната атака, заповядана от Жерар дьо Ридфор, сто и четиридесет рицари срещу седем хиляди, и за позорното бягство, в което бе принуден да участва, бе видимо смутен, докато потвърждаваше, че действително е бил там, че именно той бе носил знамето при бягството.

Младият принц не изглеждаше особено учуден от този факт и спомена, че бе дал заповед на всички емири Ал Гути да бъде заловен жив. Онова, което никога не бе успял да разбере, нито когато то се случваше, нито по-късно, бе как християнските рицари се впускаха в смъртта толкова хладнокръвно.

Край масата настъпи тишина преди отговора на Арн, а той се изчерви, понеже нямаше такъв. Той вдигна рамене и каза, че според него изглеждаше също толкова безумно, колкото вероятно бе изглеждало на самия Ал Афдал и хората му. В подобна атака нямаше логика. Това бе просто един от онези случаи, когато пътищата на вярата и на разума напълно се разделяха. Случваше се понякога, той бе виждал мюсюлмани да правят подобни неща, но никога до такава степен, както тогава. Заповедта за атака бе дадена от Жерар дьо Ридфор, продължи той с неодобрително изражение, което не бе загадка за никого, и той бе онзи, който бе решил да избяга, след като бе изпратил на смърт всичките си подчинени. Знаменосецът, т.е. самият Арн, бе принуден да последва своя главнокомандващ, добави той засрамен.

Във възникналата неловка тишина Саладин отбеляза, че Бог бе наредил събитията по най-добрия начин, тъй като за Арн, а и за самия него бе по-добре, че Арн бе попаднал в плен при Роговете на Хатин, а не по-рано. Арн не разбра какво точно имаше предвид Саладин в този момент, но нямаше желание да удължава разговора с въпрос.

Скоро след това Саладин ясно показа, че желае да го оставят насаме със сина му, брат му и Арн, и желанието му веднага бе изпълнено. Когато останаха сами, те отидоха в друга стая и се разположиха удобно сред меки възглавници със сребърните си чаши леденостудена вода. Арн се чудеше как се постига този приятен хлад, но не му се искаше да разпитва за подобни дреболии в момент, когато разговорът беше на път да стане сериозен, макар и да не можеше да предвиди посоката му.