Джим Батчер - Летният рицар

В деня, в който Белият съвет пристигна в града, от небето заваляха жаби.

Излязох от Синята костенурка, моят раздрънкан стар фолксваген, и примижах под светлината на яркото юнско слънце. Паркът „Лейк Медоу“ се простираше малко на юг от деловия център на Чикаго, надалече от бреговете на езерото Мичиган. Дори в горещините, каквито имаше напоследък, паркът обикновено беше пълен с хора. Но сега беше пуст, ако не се смяташе една несигурно пристъпваща възрастна дама с пазарска количка и дълга дреха. Още нямаше пладне, а вече се бях сварил в анцуга и тениската си.

Огледах парка още веднъж, после направих две крачки към тревата и веднага получих удар по главата от нещо дребно и влажно.

Потрепнах и се плеснах по косата. Нещо се плъзна по лицето ми и падна на земята в краката ми. Жаба. Не от най-едрите, спокойно можеше да се събере в дланта ми. Остана неподвижна няколко секунди, после извряска и се отдалечи с подскоци, залитайки, сякаш е пияна.

Огледах се и видях още жаби по земята. Много жаби. Колкото по-навътре в парка навлизах, толкова по-гръмогласно ставаше квакането им. Пред очите ми още няколко от земноводните изпопадаха от небето, сякаш всевишният ги изсипваше отгоре през улей за пране. Навсякъде наоколо подскачаха жаби. Още не бяха покрили плътно земята, но нямаше как да не ги настъпвам. Някъде през около секунда се чуваше тупкане от ново приземяване. Квакането им наподобяваше глъчката в препълнена зала.

— Странно, нали? — попита развълнуван глас. Обърнах се и видях нисък, широкоплещест младеж, който вървеше към мен с уверена походка. Били Върколака носеше клин и черна тениска. Преди една или две години екипът му щеше да скрива петнайсет-двайсет килограма наднормено тегло. А сега скриваше мускулатурата, появила се в замяна. Той ми подаде ръка, усмихвайки се. — Какво ти разправях, Хари?

— Били — отвърнах аз. Той така ми стисна ръката, че чак изпука. Или просто не си знаеше силата. — Как вървят нещата при върколаците?

— Все по-интересно — каза той. — Напоследък, докато патрулираме, попадаме на много странни неща. Като това. — Той махна с ръка към парка. На няколко фута от нас падна още една жаба. — Така че решихме да повикаме магьосник.

Патрулират? Шибани виджиланти 1 1 В миналото — членове на самоволна организация за поддържане на реда в южните американски щати, насочена срещу чернокожите. — Б.пр. , Батмане.

— А някой от обикновените хора идвал ли е тук?

— Не, ако не смятаме няколко метеоролози от университета. Казаха, че имало торнада в Луизиана или там някъде и че бурите сигурно са докарали жабите тук.

Изсумтях.

— А ти смяташ, че магията може да обясни по-добре всичко това?

Били се ухили.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че няма да мине много време, преди да се появи някой, който да го обяви за мошеничество.

— Хм. — Отидох при костенурката и се порових в багажника отпред. Върнах се с найлонова раница, от която извадих два малки платнени чувала. Подхвърлих единия на Били. — Хвани няколко жаби и ги пъхни тук.

Той улови чувала и се намръщи.

— Защо?

— За да се уверя дали са истински.

Били повдигна вежди.

— Мислиш, че не са ли?

Погледнах го накриво.

— Виж какво, Били, просто го направи. Не съм си доспал, не помня кога за последен път съм ял топла храна и имам да свърша куп работа до довечера.

— Но от къде на къде да не са истински? Изглеждат като истински.

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да потисна раздразнението си. Напоследък това не ми се удаваше лесно.

— Може да изглеждат истински на вид и при допир, но не е изключено да са просто имитации. Направени от материята на Небивалото и съживени чрез магия. Надявам се да е така.

— Защо?

— Защото в такъв случай всичко това ще означава, че на някоя фея й е станало скучно и е решила да извърти някой номер. Правят го понякога.

— Добре. А ако са истински?