Джим Батчер: Летният рицар

— Добре ли си? — попитах го аз.

Той кимна и намъкна клина си, а после и тениската.

— Аха. Какво беше това, по дяволите?

— Гул — отговорих. — Вероятно от клана на Ла Шез. Те си сътрудничат с Червения двор и не ме харесват особено много.

— И защо да не те харесват?

— Няколко пъти съм им създавал неприятности.

Били вдигна долната част на тениската си и я притисна към раните на лицето си.

— Не очаквах ноктите.

— Много коварно действат.

— Ха, гул. Мъртъв ли е?

Поклатих глава.

— Жилави са като хлебарки. Възстановяват се от почти всякакви наранявания. Можеш ли да вървиш?

— Аха.

— Хубаво. Да се махаме от тук.

Тръгнахме към костенурката. Пътьом вдигнах чувала с жабите и ги изтръсках обратно на земята. После сложих до тях тази, която държах, и избърсах дланта си в тревата.

Били ме изгледа накриво.

— Защо ги пускаш?

— Защото са истински.

— Откъде знаеш?

— Тази, която държах, се изцвъка в шепата ми.

Пуснах Били в Синята костенурка и влязох от другата страна. Първо измъкнах изпод седалката си походната аптечка и му я подадох. Били си направи тампон и го притисна към лицето си, гледайки към жабите.

— В такъв случай, значи, нещата са зле?

— Аха — потвърдих аз. — Нещата са зле. — Помълчах малко, после добавих: — Ти ми спаси живота.

Той сви рамене, без да ме поглежда.

— Значи, си ми уговорил среща с клиентка в три, така ли? Как беше името й? Съмърсет?

Той ми хвърли един поглед. Успя да запази каменно изражение, но очите му се усмихваха.

— Аха.

Почесах се по брадата и кимнах.

— Наистина съм се запуснал напоследък. Може би първо трябва да се приведа в приличен вид.

— Няма да е зле — съгласи се Били.

— Понякога съм голям задник — въздъхнах.

Били се засмя.

— Случва се. И ти си човек като всички останали.

Запалих костенурката. Двигателят захриптя, но успях да го съживя.

В този момент нещо удари силно по багажника. После още веднъж. И отново — този път по покрива на колата.

По мен се плъзна усещане за замайване, гадене, толкова внезапно и стремително, че ми се наложи да се вкопча във волана, за да не падна. Дочух отнякъде далеч Били да ме пита дали съм добре. Не бях. Във въздуха отвън шаваше и кипеше енергия — магическите сили, които обикновено бяха подредени в гладки и спокойни структури, внезапно се бяха преобразували в шумен, разрушителен, влудяващ хаос.

Опитах се да потисна усещанията си и с усилие отворих очи. От небето се сипеха жаби. Не отделни цопвания, а порой, толкова плътен, че затъмняваше небето. И не падаха меко. Удряха се в земята като градушка, пръсваха се върху асфалта и върху капака на костенурката. Една от тях се вряза с такава сила в предното стъкло, че по него се плъзна паяжина от пукнатини. Дадох газ и се понесох по пътя. След няколкостотин ярда започнахме да се отдалечаваме от свръхестествения дъжд.

И двамата дишахме учестено. Били беше прав. Дъждът от жаби означаваше, че наближава нещо сериозно в магически смисъл. Белият съвет се събираше в града тази вечер, за да обсъди войната. На мен ми предстоеше среща с клиент, а вампирите явно бяха вдигнали залозите, нападайки ме много по-открито, отколкото се бяха осмелявали по-рано.

Пуснах чистачките. Кръвта на земноводните оставяше пурпурни ивици върху напуканото стъкло.

— Мили боже — въздъхна Били.

— Аха — кимнах аз. — Не вали, а направо се излива.

Откарах Били до жилището му близо до университетското градче. Съмнявах се, че гулът ще се оплаче в полицията, но за всеки случай изтрих отпечатъците върху пушката. Били я загърна в една кърпа, захвърлена на задната седалка на костенурката ми, и я взе със себе си, като обеща да се отърве от нея. Приятелката му Джорджия — стройна девойка, с един фут по-висока от него — го чакаше на терасата, облечена с тъмни шорти и яркочервено горнище на бански костюм, щедро изложила на показ придобилата впечатляващ тен кожа по начин, доста по-уверен и предизвикателен, отколкото бих предположил преди година. Боже, колко са пораснали децата.

В мига, в който Били излезе от колата, Джорджия рязко вдигна глава от книгата си и ноздрите й се разшириха. Тя се скри в къщата и го посрещна на вратата с комплект за първа помощ в ръцете си. Хвърли поглед към колата с разтревожено изражение и ми кимна. Махнах й в отговор, опитвайки се да изглеждам дружелюбен. Съдейки по изражението й, не бях успял. Те влязоха в жилището, а аз потеглих, преди някой да излезе и да започне да се социализира с мен.