Ян Гийу - Рицарят тамплиер - Рицар на Храма

След като християните се бяха отдалечили, мюсюлмани и евреи започнаха незабавно да се заселват. Светите места, които християните наричаха Божи храм и Храмът на Соломон бяха почиствани с розова вода в продължение на няколко дни, кръстът от върха на куполите бе снет и бе влачен триумфално из лъснатите и почистени от кръвта улици, а полумесецът след осемдесет и осем години отново се издигна над Ал Акса и Джамията на скалата.

Църквата на Божи гроб бе затворена за три дни, като през това време я охраняваха и спореха какво да правят с нея. Почти всички емири на Саладин считаха, че тя трябва да бъде сравнена със земята. Саладин ги укори и каза, че църквата е просто една сграда, докато криптата в скалата под постройката бе самата светиня. Да се събори сградата щеше да е просто празен жест.

След три дни волята му бе изпълнена и по този въпрос. Църквата на Божи гроб бе отворена и поверена на сирийски и византийски свещеници. Също така бе охранявана от сурови мамелюки срещу всеки опит за оскверняване.

Седмица по-късно Саладин се помоли на почистеното и най-отдалечено молитвено място, третото най-свещено място за Исляма, Ал Акса. И плака, както обикновено. Никой не се учуди на това. Той най-сетне бе изпълнил клетвата си пред Бог да освободи светия град Ал Кудс.

Завладяването на Йерусалим от Саладин бе считано за едно от най-окаяните му дела през целия дълъг период на войни в Палестина. За него той получи множество подигравки от съвременниците си.

Пред лицето на вечността обаче той стори нещо изключително, името му бе безсмъртно и той завинаги остана единственият сарацин, когото франкските страни уважаваха истински.

Арн не присъства на превземането на Йерусалим. Саладин му бе спестил гледката, макар и да бе превзел града с нежна ръка, както бе препоръчал Арн.

Сега Арн желаеше да се отправи към дома, но Саладин горещо го помоли да остане още известно време. Положението бе странно, понеже докато Саладин уверяваше Арн, че е свободен от мига, в който реши, той не пестеше усилията си да го убеди да остане и да му окаже допълнителна помощ.

Както всички очакваха, задаваше се нов кръстоносен поход. Германският император Фридрих Барбароса пътуваше през Мала Азия с огромна армия. Френският крал Филип Огюст и кралят на Англия Ричард Лъвското сърце пък пътуваха по море.

Саладин смяташе, че предстоящата война щеше да се реши повече чрез преговори, отколкото на бойното поле, тъй като опитът му сочеше, че на многото изведнъж новопоявили се франки щеше да им е трудно да воюват. Арн не можеше да не се съгласи с подобно предположение. Беше му трудно да се възпротиви и на мнението на Саладин, който смяташе, че надали има по-подходящ преговарящ от Арн, който говореше без затруднения Божия език и франкския като свой роден, имаше доверието на Саладин, а вероятно и доверието на франките, тъй като бе служил двадесет години като рицар тамплиер в Светите земи.

И на това бе трудно да се противоречи. Арн искаше да се завърне у дома, копнееше толкова силно, че го боляха последните рани, които иначе бяха добре излекувани. Не можеше обаче да отрече пред себе си, че имаше огромен дълг към Саладин, който неведнъж му бе пощадил живота. Без милостта на Саладин той нямаше да може да стигне до родните земи. Арн обаче страдаше от участието си в една война, която вече нямаше нищо общо с него.

Бог обаче се показа милостив към мюсюлманите по не един начин. Германският император Барбароса се удави в една река по пътя си към Светите земи. Хората му положиха тялото в буре с оцет с намерението да го пренесат със себе си, но то все пак започна да се разлага и го погребаха в Антиохия. С него сякаш умря и германският кръстоносен поход.

И стана така, както Арн бе предрекъл — а именно че не сто хиляди франки християни се стекоха след мирното превземане на Йерусалим, а само десет хиляди.

Саладин бе освободил Ги дьо Лузинян, без дори да поиска откуп за него. Изправен пред новия кръстоносен поход на франкските държави, Саладин реши, че има нужда от мъж като крал Ги сред тях, защото щеше да му е от много по-голяма полза свободен, отколкото като пленник. Саладин имаше право в това — завръщането на крал Ги при хората му незабавно доведе до безкрайни дрязги за измяна и наследяване на трона сред християните.

Саладин обаче допусна една грешка, за която дълго щеше да съжалява. Когато крал Ги поведе християнската си войска от Тир към морето, за да се опита да си възвърне Акр — най-важният град за християните след Йерусалим, султанът не взе насериозно тази заплаха. След като крал Ги обсади Акр, Саладин, разбира се, изпрати войска, за да обсади на свой ред християните, които се озоваха между защитниците на града и армията на Саладин. Той сметна, че времето, лагерните болести и липсата на храна ще му осигурят победата над недотам страховития крал Ги. И макар да бе готов да пожертва много животи и бързо да разбие крал Ги, тази цена му се стори излишно висока.