Ян Гийу: Наследството на Арн

Отново се сближиха, и двамата съжаляваха, че не са имали благоразумието да го свършат много по-рано. Със задълбочаването на помирението им както с вино, така и със сантименталност, Биргер се заоплаква от грубостта на Сигурд, че не е пожелал да остане във Форшвик, понеже той идва. Все пак враждата им едва ли бе чак толкова голяма, запита той скръбно. Глупави думи под влиянието на алкохола бяха изречени преди много години. Но нали след това под моста беше изтекла много вода.

С просълзени очи я уверяваше, че иска да направи Сигурд кралски военачалник, тъй като той беше последният велик воин от времето на Арн Магнусон. Не би ли трябвало подобна чест да смекчи твърдоглавието му?

Алде не беше сигурна в това. Сигурд беше горд мъж и му беше трудно да се примири, че просто е син на освободен роб, когато всички в обкръжението му още от детството си във Форшвик не спираха да се хвалят със знатната си родова принадлежност. Трудно му беше да преглътне и факта, че всичките му деца бяха предпочели да вземат името на майка си вместо неговото и в момент на гняв и мъка бе признал колко го болеше, че синът му не е могъл да получи името Арн, на което се бе противопоставила Сесилия, нито пък Сигурдсон.

Когато възникна враждата им на младини, Биргер го бе пронизал най-жестоко точно в тази така чувствителна рана. Тя така и не беше заздравяла.

Биргер потегли към Биелбо замислен, в компанията на двамата наети младежи от Форшвик, които от този ден имаха честта да обучават младия крал в неща, които можеха да се научат само във Форшвик. Немислимо беше да изпратят краля на тежко десетгодишно обучение в самата школа. Вероятно би могло да става въпрос за такова строго възпитание на Магнус, който приличаше на баща си по характер и коса, както Валдемар приличаше на майка си. Но не и кралят.

Като напусна Форшвик след приятната среща с Алде, той първо мислеше да язди до Лена — най-добре да се сдобри с рицаря Сигурд по-рано, отколкото твърде късно. Може би щеше да опита да вразуми сина им Роланд, за да го накара да разбере, че е по-голяма чест да се нарича Сигурдсон по името на един от най-великите воини и рицари на кралството, отколкото да носи името на майка си.

Той обаче сметна, че се налага да побърза обратно към делата на кралството, сякаш за да отложи едно твърде трудно дело, и за момента се отказа от това тежко посещение в Лена.

Щеше горчиво да съжалява за това.

На следващата година на Биргер бавно започна да му се изяснява, че е подценявал както омразата на младите господа към него, така и стремежа им към кралската власт. Като начало нищо не бе намеквало, че биха постигнали и най-малкия успех в опитите си да вдигнат хората от северните провинции на бунт. От приятеля си, крал Хокон от Норвегия, Биргер бе получил известия с подробни обяснения как размирниците един след друг, на първо място с прогонения от кралството Филип Кнутсон, бяха потърсили помощта му и получили отказ. Крал Хокон далеч не беше онзи, който би изменил на думата си да не съдейства на чуждия враг. И все пак той смяташе, че е крайно време да скрепят приятелството си като свържат в брак дъщерята на Биргер, Рикиса, и сина му, Хокон Младши.

Рикиса бе само на четиринайсет години и Биргер все още смяташе, че това е твърде крехка възраст за брачното ложе. Сега обаче сватбата се превръщаше в дело, което засягаше защитата на кралството повече, отколкото загрижеността за една твърде млада булка през първата брачна нощ.

Освен това времето вече ги притискаше, защото бе научил и от крал Хокон, и от собствените си разузнавачи не само кои са бунтовниците — всички повече или по-малко Фолкунги по майчина или по бащина линия. Биргер също разбра, че един от тях, с когото той самият бе най-близък роднина, Кнут Магнусон, бе започнал да се нарича крал Кнут.

Дори това вече бе повод за притеснение. Още по-лошо стана обаче, когато заваляха сведения как фалангата на размирниците възнамерявала да си осигури победата. Яздили като банда разбойници из обширни територии на север и плячкосвали всяка църква по пътя си, обирайки всичкото злато и сребро. Не беше трудно да предположи какво мислеха да правят с такова богатство и това се потвърди също така чрез съобщение от крал Хокон.

Тъй като не можеха да съберат силна войска в границите на кралството, където имаха твърде слаба подкрепа, сега те се бяха насочили към Силезия на юг от Дания, за да купят наемна войска с конници, с откраднатото злато и сребро, а и с всичкото останало богатство, което бяха успели да съберат.