Ян Гийу - Наследството на Арн

Биргер разбра, че с това войната ставаше неизбежна и в качеството си на кралски ярл скоро можа да започне събирането на войска от пехотинци и стрелци с лъкове и да ги изпрати на юг, към старата дървена крепост Квинеста в южната част на Западна Готаланд, както и да натрупа припаси овреме. Всичко това той свърши в добро настроение — изобщо не се съмняваше в победата над наемни конници от чужбина. Макар и половината от ескадроните на кралството още да се намираха в провинциите отвъд Балтийско море, другата половина от конницата на Фолкунгите щеше да бъде предостатъчна.

Той отдаде значително повече внимание на изпращането на разузнавачи след размирниците, за да научи плановете им предварително, а не помисли за най-лесното — да събере бързоподвижната конница.

Наемната войска щеше да пристигне от датска Ютландия, а кораби щяха да я пренесат през морето до Халанд — скоро това беше ясно и точно затова Биргер бе изпратил войската си на юг — искаше да удари врага бързо, преди да е успял да върлува и опожарява твърде много.

Като последно приготовление за това лято той изпрати юнкер Карл начело на сватбарите с Рикиса към крал Хокон, както и бе обещал. Придружаваха ги също и епископите Ларш от Скара и Магнус от Западен Арос. Тъй като той самият не можеше да отиде до Осло точно когато войната чукаше на вратата, Биргер все пак изпрати почетно количество конници заедно с Рикиса от стопанствата на Фолкунги в Източна Готаланд и Биелбо.

След това оставаше само да събере конницата в Западна Готаланд и да потегли на юг в очакване на единствената и решителна битка, която предстоеше. Следователно най-сетне се налагаше да отиде до Лена, за да се помири с рицаря Сигурд, който сред Фолкунгите бе най-висш главнокомандващ на всички конници в Западна Готаланд.

Тази среща се превърна в най-студеното разочарование в живота му. Рицарят Сигурд смяташе, че този път враговете бяха Фолкунги, при това не какви да е, тъй като много от тях идваха от Форшвик. А всеки от тази школа се бе заклел да не вади меч срещу друг като него. Следователно никой конник от Западна Готаланд не би могъл да последва Биргер в тази гражданска война между роднини и възпитаници на Форшвик.

Както и да се опитваше Биргер да го убеди, че това на практика не беше гражданска война, понеже врагът разполагаше най-вече с чуждестранни наемни войници във войската си, Сигурд остана неумолим.

Биргер се отчая до сълзи, опита да умилостиви рицаря Сигурд и да се помирят, но скоро осъзна, че е трябвало да помисли за това по-рано, тъй като приказките му за приятелство и много вода под моста, и други подобни заклинания сега не идваха в подходящия момент. Струваше му се, че в очите на рицаря Сигурд вижда как упоритата му съпротива срещу изправянето на възпитаници на Форшвик срещу други такива не се дължеше само на старата им взаимна клетва във вярност. Той си мислеше, че точно толкова ставаше дума и за ненужната и детинска вражда помежду им, която така и не бе успяла да бъде излекувана.

Тъй като нямаше време за губене, скоро му се наложи да се предаде и да настигне войската си в Квинеста. Пътуването се оказа мрачно. Много пъти беше побеждавал, понякога с оръжия, каквито никой не бе очаквал. Веднъж храната беше единственото му оръжие при освобождаването на Любек. Сега при последната битка в Тавастия най-важните му средства бяха рояци бедни заселници и милост. Само че както беше свикнал да побеждава с конница, никога дори и през ум не му беше минавало, че ще му се наложи да надвие армия от конници единствено с пехотинци. На пръв поглед това бе невъзможно.

По време на двудневното самотно пътешествие на юг той отново и отново чувстваше как всичко, към което се бе стремил в живота си, беше на път да му се изплъзне от ръцете. Най-накрая в кралството се бе възцарил мир, най-накрая имаше крал от Фолкунгите, най-накрая можеше да се заеме с големите закони за неприкосновеност. И въпреки това сега можеше да загуби всичко.

Може би нямаше да очаква и милост от победителите. Що се отнасяше до него, смъртта не му вдъхваше такъв голям ужас, само че го наскърбяваше мисълта какво победителите щяха да направят със синовете му, когато стигнеха северните провинции, радостно опиянени от победата, с главата на ярла, забучена на копие начело сред знаменосците.

Порази го и това, че една също толкова важна причина за бунтовниците да обърнат наопаки реда в кралството, колкото жаждата им за власт, беше и нежеланието им да се подчинят на новите мирни закони. Та нали те премахваха правото на младите воини да обикалят страната като грабители с подкрепата на закона. Може би бесният им гняв срещу него се коренеше по-скоро в това, отколкото в неколкократните му победи над техни роднини.