Ян Гийу - Наследството на Арн

Сега тя се грижеше за Форшвик със същата сръчност, както някога майка й Сесилия Роса и бе обучила дъщеря си Сесилия да последва стъпките на майка си и баба си. Тук обаче имаше една малка, наболяла грижа, призна Алде, както си седяха на втората вечер в голямата зала на новата централна къща.

За Биргер това затруднение на Алде дойде изненадващо, защото той беше изпълнен със светли спомени от детството си във Форшвик и също толкова радост, задето почти всичко изглеждаше добре възстановено, точно както преди упландските вандали да го нападнат и осквернят.

Ставаше дума за наследството на Алде. Тя вече започваше да побелява, както и Биргер, а на тази възраст, ако не и по-рано, мислите лесно се запътваха към смъртта и това, което щеше да се случи с наследниците. Тя и рицарят Сигурд имаха две дъщери. По-голямата, Сесилия Алдесдотер, водеше благословено от Бога съжителство с Ардус Ибенсон. Грижеше се за сметките и книжата, а той бе главен ковач на Форшвик. Имаха син на име Ариф, и дъщеря — Мона, и двамата с важни задължения във Форшвик.

Другата им дъщеря, Улрика, бе съпруга на Ерленд Бенгтсон, от рода Спаре на север в Сьормланд, а затова и добре устроена.

Единственият син на Алде и Сигурд, Роланд, бе преминал през цялото тежко военно обучение във Форшвик, от пет до седемнайсетгодишна възраст, и прекарваше повечето си време в крепостта Лена. Както можеше и да се очаква, той най-много искаше да стане рицар като баща си.

Биргер изслуша търпеливо всичко това, което звучеше най-вече като светъл и хубав разказ как всичко е вървяло добре във Форшвик и не разбираше особено кога скъпата му приятелка от детството щеше да стигне до затруднението.

Когато обаче накрая тя сподели проблема, той му се стори толкова очевиден, че се засрами, задето не му е дошла и една-единствена мисъл в тази посока. Според закона целият Форшвик щеше да остане наследство на Роланд Алдесон — онова дете на Алде и Сигурд, което имаше най-малко разум и воля за това. При наличието на син, дъщерите не наследяваха нищо. Именно Сесилия Алдесдотер, съпругът и децата й можеха да продължат живота във Форшвик, младият Роланд би могъл да се отдаде на самото обучение, но нищо повече.

Като чу това, Биргер потъна в размисъл и малко разсеяно разказа, че някога се е заклел да не мине и ден, без да се сети за всички разсъждения на покойния си брат лагман Ескил как нови и силни кралски закони ще станат основата на едно по-добро и щастливо кралство. Беше спазил своята клетва. И въпреки това никога не бе забелязал тази грешка в закона, за която Алде така спокойно бе разказала. Законът обаче беше пределно ясен, не можеше да се заобиколи. Просто синът имаше наследствено право пред дъщерята.

Най-вероятно, разсъждаваше той, този закон беше свързан с по-старо време, когато наследството е можело да се състои само от земя и оръжието на бащата. Земята се обработваше от сина, също толкова естествено бе и той да поеме меча и шлема му. Сега обаче времената бяха съвсем други. Форшвик не можеше да се сравни с някакво шлемче и парче нива.

Пределно ясно бе, че това старо наследствено право трябваше да се промени. Ядосваше се, задето той и Ескил, който бе посветил толкова много нощи на законите, тяхната природа и извори, никога не бяха забелязали този пропуск. И все пак подобен закон не се променяше току-така, колкото и несправедлив и остарял да беше. Всеки тинг в страната се състоеше от мъже и можеше да се очаква те да бъдат единодушни, че е справедливо братът да наследява всичко, а сестрата — нищо.

Що се отнасяше обаче до Форшвик, имаше възможност да заобиколят закона, продължаваше да размишлява той. В кулата на крепостта Арнес си стоеше цялото богатство от злато, останало от многобройните добри години във Форшвик на търговия с близо и далеч. Оттам Роланд Алдесон би могъл да получи солиден дял, който да не го обиди по никакъв начин. В такъв случай Алде можеше, и наистина би трябвало, да прояви съобразителност и със завещанието си да подари самия Форшвик на Сесилия и мъжа й, Ардус Ибенсон. Само така можеха да бъдат сигурни, че мястото ще продължи да съществува за благото на рода.

Алде направи няколко безсилни възражения, не вярваше това да е възможно, понеже беше просто един хитър начин да заобиколят закона, Биргер обаче прогони това безпокойство — той със сигурност знаеше за по-груби извъртания на закона. Отдавна съществуваше неписаното правило, че всеки може да дарява от наследството си на църкви и манастири чрез завещание. Значи бе възможно да го правят и за собствения род. Биргер щеше да нареди на секретаря си да напише това завещание веднага, щом се върне в Нес, а след това щеше да го изпрати на Алде, за да го скрепи с печата си. Така делото щеше да бъде отметнато.