Ян Гийу - Наследството на Арн

В миг на отчаяние, което го потопи дълбоко в черен мрак, той спря и слезе от коня си. Стоеше сам в една дъбрава сред равнинната местност на юг от Скара. Наблизо нямаше никого. Никой не виждаше отчаянието, страха или съмнението му във всичко, за което бе живял чак до тази последна езда към смъртта.

„Какво би ме посъветвал сега, ти, който имаш отговор за всичко, мой високопоставен приятелю кардинал Вилхелмус“ — промърмори на себе си.

Около него беше съвсем тихо, само слабият вятър шумолеше леко в короните на дъбовете.

Силата вътре в него изведнъж го обля отново като ярост или както шлюзовете се пръскат напролет. Дори не можеше да си представи дали в него бе заговорил гласът на Бог или на свети Арн, или пък на кардинала, но си бе възвърнал цялата сила и решителност.

Прекръсти се и падна на колене. Кратката молитва, която изрече, го изпълни още повече с убеждението, че Бог не искаше да види как доброто губи пред самодоволството и егоизма в желанието на врага. Когато отново се прекръсти, посланието го изпълни като силен глас на Божия език: In hoc signo vinces!

Тези думи принадлежаха на свети Арн, много добре знаеше това. На народния език означаваха: Ще победиш в името на този знак, на кръстния знак.

Възседна нетърпеливия си черен жребец и се втурна на юг.

В черната нощ ярл Биргер отиде при новодошлите фолкунгски конници заедно с епископ Кол, поздрави ги всичките един по един и прегърна някои от онези, които познаваше най-добре. Не можеше да скрие сълзите си.

Наоколо във военния лагер усилено работеха на светлината на факли. Одираха и последните кравешки кожи и ги носеха горе по покривите на укрепленията. Закарваха колички и каруци с месо и припаси навътре в полето. С настъпването на зората повече от хиляда мъже щяха да са напуснали лагера. Това бяха всички дърводелци, дървосекачи и касапи, чиято работа във войната беше приключила, а присъствието им по време на сражението нямаше да донесе нито полза, нито радост. Следваха старателно плана, изготвен от Биргер, докато утрешната победа все още не беше сигурна.

След като ярлът поздрави всички конници, а епископ Кол ги благослови, което си искаше времето, тъй като бяха близо двеста мъже, Биргер отведе рицаря Сигурд и тримата му най-главни командири в укреплението при реката. Там нареди да запалят още факли, изглади пясъка в сандъка и отново подреди всички шишарки и клечки, чертаеше линии с показалец, докато обясняваше как щяха да водят битката на следващия ден. Конницата щеше да заобиколи в широка дъга и да нападне врага в гръб по сигнал на Биргер. Знакът щеше да бъде стрела със син огън, изпратена право нагоре в небето.

Трудно беше да се каже кога щеше да дойде синият знак, защото потръгнеше ли всичко според очакванията и надеждите на Биргер, вражеските редици сериозно щяха да се разпокъсат от нападението си през реката и последвалото бягство обратно. В такъв случай конницата щеше да се изправи срещу враг, разбягал се в голям безпорядък, и лесно можеше да го надвие след кратка борба. Наемните войници бяха известни с това, че веднага се отказваха, ако преценяха победата в дадено сражение за непостижима, тъй като ни най-малко не им харесваше да рискуват живота си. Тръгнеха ли си чуждестранните наемни войници, на фолкунгските бунтовници не им оставаше друг избор, освен веднага да се предадат в плен.

Конницата щеше да се раздели на две групи — една по-голяма, с тежката задача да надвие чуждите конници, и една по-малка, която щеше да обкръжи и подсигури лагера на врага, за да не може никой да избяга оттам. Биргер заповяда на сина на рицаря Сигурд, Роланд Алдесон, да командва по-големия отряд конници, който щеше да получи най-мъчната и опасна работа. Самият рицар Сигурд щеше да предвожда по-малката група, която да превземе вражеския лагер. Нито рицарят Сигурд, нито синът му се противопоставиха на това нареждане, въпреки че размениха кратки, учудени погледи.

Зададоха няколко въпроса и преговориха целия план, а след това Биргер заповяда на юнкер Роланд и другите двама командири да си потърсят места за нощуване и да го оставят насаме с рицаря Сигурд.

— Не исках да кажа нищо пред младежите, но сега навярно трябва да те попитам защо възложи на сина ми най-трудната и опасна задача — запита рицарят Сигурд спокойно, когато другите вече бяха твърде далеч, за да ги чуят. В гласа му имаше повече учудване, отколкото безпокойство или гняв.

— Да не би ти да предпочиташе да предвождаш тази атака? — отвърна на въпроса му Биргер със закачливо пламъче в очите. — Спомни си, че ние с теб вече остаряваме, реакциите ни се позабавят. Дадох тази заповед вместо теб, Сигурд, и намерението ми беше да ти направя услуга.