Ян Гийу: Наследството на Арн

Писъците на горящите и умиращите бяха стихнали, само неколцина изостанали врагове тичаха, подгонени от пеши стрелци или под обстрела на арбалети откъм бойниците по брега на реката. Отделни коне без ездачи търчаха напред-назад с подпалени опашки и гриви, с побелели от страх очи. Мощният огън насред лагера зад разрушените стени вече догаряше и щом изчезна, оголи плътен килим от черни човешки останки, където някои все още се гърчеха и се движеха сякаш бяха живи.

Тогава се чу далечен тътен, който епископ Кол първо сметна за буря. Когато обаче шумът прерасна в мощен грохот на другия бряг, той осъзна, че това беше фолкунгската конница, която нападаше вече жестоко измъчения враг.

В този миг ярлът го погледна и се усмихна, кимна и посочи към отсрещната страна.

— Онова — обясни той, — е музика за моите уши. Това са нашите, това са братята и роднините ми. Това е фолкунгската конница. Сега, скъпи епископе, можеш да благодариш на Бог за победата, ако искаш, защото всичко свърши.

Ярлът и знаменосецът му прекосиха Севео чак по обед и отидоха в лагера на врага, където работата по разчистването вече бе доста напреднала и от погребалните клади се издигаше гъст черен пушек.

Победата обаче не беше толкова лесна и очевидна, колкото изглеждаше, когато конните отряди от Форшвик пристигнаха с гръм. Срещнаха много по-свирепа съпротива от очакваната. Отчасти доста от наемните чуждестранни конници бяха успели да се върнат, преди да навлязат в огненото море и да ги посрещнат бегълци и подпалени. Отчасти бяха и два пъти повече, отколкото Биргер бе предполагал.

Впоследствие главнокомандващият им се беше оплакал, че ненужно са протакали битката толкова много, но обяснението му беше, че чисто и просто бе подценил облечените в синьо конници, които бяха нападнали, понеже размирниците бяха разполагали със значително повече хора, следователно трябваше да спечелят с лекота.

Биргер също се бе провинил в подценяване, не беше сполучил да се сдобие с ясни сведения за точния брой на конниците от другата страна. Беше измамен от същата хитрост, която той самият многократно бе прилагал — да остави една малка група от собствената конница на показ, а по-голямата част да скрие от очите на врага.

И така, той не беше изпратил младия Роланд Алдесон към една елементарна победа, каквото бе намерението му. Роланд бе попаднал насред превъзхождащо ги множество силезийски конници, доста здраво защитени с немски брони от вида, който едва през последните години бяха започнали да употребяват на юг.

Все пак обаче Роланд и командирите му скоро бяха преодолели трудностите си, бяха извели наемните конници на откритото поле, като се бяха престорили, че бягат от тях, а после ги бяха надвили, съумявайки по-добре и преди всичко много по-бързо да се преподредят в линии за атака и по-малки групи, между бягство и нападение.

Биргер се позасрами, когато се натъкна на рицаря Сигурд вътре в лагера, където държаха пленниците Фолкунги, и узна какво се бе случило. Сигурд обаче набързо сложи край на извиненията му — в крайна сметка с Божия помощ именно синът му Роланд се бе превърнал в онзи възпитаник на Форшвик, който бе осигурил победата. Няколкото кървящи драскотини и рани бяха евтина цена за такава чест.

Сега обаче наближаваше мигът на раздялата им, твърдеше Сигурд. В една от по-големите палатки седяха пленници с вързани ръце и изискваха да започнат преговори с победителите си. Тъй като очевидно не схващаха какво ги очаква, те бяха силно възмутени и обидени, задето са ги завързали като обикновени пленници. Най-гласовити бяха Кнут Магнусон, който се наричаше крал, и Кнут Фолкесон, който се представяше за негов ярл. Другите, Филип Ларшон и още четирима мъже от заговорническия съюз на юнкерите, изглеждаха по-тихи и предпазливи.

Всички наемни войници седяха и чакаха в една от по-големите кошари, много от тях си говореха и се смееха безгрижно. Наглед бяха между седемстотин и осемстотин оцелели или леко ранени.

Биргер не бе споменал пред рицаря Сигурд какви намерения имаше спрямо заловените наемни войници, а те самите изглежда смятаха за дадено, че, както обикновено, просто щеше да им се наложи да преминат на страната на победителите или да предадат половината от заплатите си според обичая, а след това да потеглят за вкъщи. По този начин се отнасяха с мъжете, които воюват за хляба си, понеже никога нямаха зъб на никого, следователно и не можеха да бъдат врагове на победителите си.