Стефан Дичев - Пътят към София

- Да служиш на отечеството си е недостойно!.. Прочее, не можех и друго да очаквам от вас - рече той презрително, като бързо се отстрани към прозореца. Видя как тя цялата пламна. - Сега остава да ме издадете на брат си. Или на приятелите му!

- Но вие без никакво основание!.. Аз само...

Тя махна отчаяно с ръка, затърси погледа му и млъкна, защото стъпките по стълбището се чуха съвсем ясно. Вратата се отвори; в салона един след друг влязоха Госпожата и Филип.

- Ах, кого виждам тук! - плесна изненадано с ръце и радостно забърза към Андреа вдовицата.

Филип само кимна пренебрежително и потърси с поглед сестра си, та да я попита отде се е намерил тоя тук. Но имаше някаква промяна в Неда и Филип подозрително загледа Андреа.

- Минавах оттук - говореше в това време на Госпожата Андреа, без да отвърне на Филиповото кимване, още по-малко на погледите му. - От табията ида... Виж ме какъв съм!.. - И той показа калните си ръкави и крачолите на и без това извехтелите оръфани панталони, разсмя се високо, неприязнено, после изведнъж се поклони рязко на сестрата и брата Задгорски, каза на Филаретова, че следобед може да намине, излезе с големи крачки от салона и бързо заслиза по стълбата.

- Какво? Да не те е закачил нещо? - стигна до него раздразненият глас на Филип.

Той мигновено се спря. Заслуша се напрегнато: какво ще отговори тя? Но тя изглежда отвърна тихо, той не чу гласа й, ядоса се още повече и без да чака слугинчето, отключи сам входната врата, излезе навън и така силно я тръшна подире си, че дремещият на капрата Сали цял потрепери.

- Ой! - извика той. - Ти ли си, бе даскале!.. Пък аз рекох... Не мога да ги забравя тия гюллета, пущините!..

Андреа го погледна свирепо, прекоси улицата и се втурна, без да знае сам накъде.

Маргарет Джаксън бе уговорила с Филип да я вземе към обяд от английската болница, дето смяташе да иде, та да получи интервю от виконтесата и персонала - интервю, което би придало на кореспонденцията й за "ония, които продължават да бъдат герои", още по-голяма достоверност и тежест. Но пътем тя бе срещнала консулите и другите господа, които отиваха на табиите, видя Амир и се присъедини към тях.

Обиколката продължи доста. Файтоните на няколко пъти затъваха в калта. Но дамите и господата в тях бяха много весели, много шумни. А от всички най-вече Маргарет. Тя постоянно кимаше, смееше се; оживлението така я беше подмладило, че тя не преставаше да се шегува с кавалера на фрау фон Валдхарт, и баронът, прелюбезен както винаги и много тактичен с жените, много търпелив, накрая взе да се чувствува неудобно.

- Но какво става с вас, мила Маргарет! - смееше се донейде ревниво, донейде иронично жълтокосата съпруга на седналия в един от по-задните файтони австрийски консул. - О, вие просто искате да ми отнемете барона!..

- Защо не - отвърна с нов, неудържим пристъп на радостно възбуждение Маргарет. - Аз съм свободен човек! Свободен дух!.. А вие, скъпа Матилда, о... вие си имате мъж!.. Така ли е, бароне? Така е, да?

Умореният вече Хирш се насили, изкара на устните си една от своите толкова любезни усмивки и като внимаваше да не засегне нито едната, нито другата дама, каза:

- Вие сте права, госпожо... О, да! Безусловно сте права, що се отнася до свободата... Но днешният ден е отхвърлил вече всички скрупули, нали? - прибави той галантно, като изви към немкинята своите гъсто обкръжени от безброй бръчици очи. Макар погълнат винаги от мисълта за сделки (страст, която отдавна не бе само гонене на пари), като светски човек и като гост на консула Валдхарт, застъпник на неговите интереси тук, баронът чувствуваше някакво своеобразно нравствено задължение да ухажва жена му. Ухажването му не беше неприятно на Матилда. Тя също го приемаше като негово задължение и свое право. То я ласкаеше и засищаше суетата й, така че шегите на Маргарет с основание й се струваха вече прекалени.

Но колко далече беше от истината фрау Валдхарт! Закачливостта на Маргарет, нейното привидно лекомислие всъщност само прикриваха онова сладостно и трескаво вълнение, което все по-силно я обземаше, колчем се случеше да бъде с Амир. Тя избягваше да говори с него, рядко го поглеждаше, но това отбягване, както и всеки намек, всеки жест в действителност бяха подкана към него - инстинктивна подкана на опитна в любовта жена, която младият турчин веднага бе разбрал и на която си бе решил колкото се може по-скоро да се отзове.

От табия на табия те описаха широк полукръг, спряха във Враждебна, в Биримирци и Връбница, но времето се застуди, облаците се сгъстиха и по Берковския път те побързаха да се върнат в града, като влязоха от север през Куршумлъ капу.