Стефан Дичев - Пътят към София

Амир седна насреща й, но тя мълчаливо му посочи мястото до себе си и той веднага се настани под надвесения гюрук, рамо до рамо, бедро до бедро.

- Карай! - извика той на файтонджията.

- Къде?..

Амир се поколеба. Къде наистина да я заведе? В дома си? Той имаше две жени и също толкова деца, а като се прибавеше и майка му, и слугите... Но къде тогава, къде? Нима се изпуска такъв шанс!.. Как не беше предвидил... Може би у Халид? Не, в такова време възможно е приятели да са му надошли, табла да играят. У шурея му Джани бей има подходящо място, но Джани бей е мръсник и с него мъчно може да се излезе наглава. Той и без това искаше от Амир да изгони първата си жена, бездетната, и да остави само Есма, сестра му... Луд човек, разсъждаваше с неподходящо за мига озлобление младият капитан. Води се по ума на Есма. А той ги държи и четирите в харема!.. Не, за у Джани и дума не може да става... Няма къде да я заведе без предизвестие. Градът е толкова препълнен, та виж, че станал за смях пред новия комендант с тая чужденка...

А защо не в нейната къща? Ония гяури ще си затворят устата, къде ще идат!

- Карай в дома на Радой ефенди, търговеца!

- На Куру-чешме ли?

- Срещу чешмата.

Файтонът затрополи, забърза по безлюдните, плувнали във вода улици. Не се бяха сетили да запалят фенерите и макар че часът беше едва пет, мракът се сипеше заедно с дъжда все по-гъст и призрачен.

Той хвана ръката й. Тя не се отдръпна. Изви се, прегърна я през рамото. Тя опря глава о неговата. Изведнъж той я сграби силно, преви я, заби стръвно устни в устата й, зашари по талията, по гърдите...

- Почакайте - шепнеше тя, като едва поемаше дъх и замираше, покорена от грубостта му. - В къщи... в къщи...

По целия път от Филаретова до в къщи Неда мълчеше възмутена и обидена от обвиненията, с които тъй неочаквано я бяха обсипали. И кой го бе сторил? Познатият й от детинство Андреа... Тъкмо той, който най-малко трябваше да го стори... Да й каже, че е забравила народността си! Че ламти за чуждото! Да я подозре в долни мисли към Леандър! О, от всичко на света Неда най-силно ненавиждаше несправедливостта!.. А той беше несправедлив... жесток и несправедлив... Колкото повече си припомняше думите му, толкова странният смут, полюшнал душата й при неговото влизане, чезнеше, погълнат от възмущение и гняв.

Във файтона брат й на няколко пъти я попита какво й е, но повдигнала брадичка, с очи, които пламтяха и го избягваха, тя или се преструваше, че не го чува, или извръщаше разговора към мисис Джаксън, име, при което Филип забравяше чуждите грижи.

Тя не преставаше да мисли; не можеше да си обясни... Толкова да страда - и в пансиона, и тук; толкова да се измъчва и да радее за българското... А изправя се един - и то тъкмо той! - изправя се очи в очи с нея и й казва: докажи, че все още си наша!.. Излъжи почтения човек... човека, който те обича, когото ти обичаш... Измами доверието му и ми докажи!.. А кой си, ти, какъв си ми, та ми поставяш такива нечестни условия, нападаше го тя в себе си ожесточено, сякаш бяха пак в стаята, сами, и той стоеше насреща й с изкаляните си дрехи, с трескавото лице, което тъй неудържимо бе приближило нейното.

Чак когато файтонът спря пред дома им (с крайчеца на окото си тя неволно огледа дали той не е на някой от техните прозорци), нещо в нея се разколеба... Без да съзнава защо, Неда се замисли изненадана, тръсна глава да прогони тия неопределени, неясни мисли и тогава именно към възмущението й, към обидата и гнева се притури и някакво огорчение. Огорчение, което беше по-мъчително от всички други чувства.

Ядосана на себе си, тя слезе от файтона, без и да Погледне Сали, и докато брат й му плащаше, задърпа силно ръчката на звънчето. Отде наистина бе дошло това огорчение? Не се чувствуваше виновна... О не! Ала думите на Андреа внезапно бяха започнали да означават за Неда, че е подозирана от сънародниците си. Мъчително усещане наистина! Подозирана... Тя, която винаги и във всичко беше така честна, така откровена... Той го бе казал направо, без задръжки, такъв си е... Но те - другите, които мълчат и които тя така рядко среща, - те сигурно мислят същото и сигурно същото говорят помежду си за нея... Само те ли? А мадам Франсоаз въпреки цялата й благосклонност напоследък? А чужденците тук, които може би гледаха на чувствата й към Леандър като на някаква хитра и безскрупулна уловка?.. Да, това трябва да отбия мислеше си разтърсена тя. Да докажа, да! Да докажа, че и аз имам достойнство... Че моето достойнство на българка... възпитанието ми, културата... че те са равни на техните... Както аз съм равна на Леандър! Тъкмо това: равна!.. А Андреевите доказателства - тъй непочтени, тъй безсмислени, - о, те могат само да ме унижат още повече в собствените ми очи, каза си тя, докато слушаше бързите, приближаващи стъпки от другата страна на портата. Но от тия мисли нито възбуждението й, нито горчивината преминаваха.