Стефан Дичев - Пътят към София

Затова пък най-шумен от всички беше Радой.

Издокаран в черния си костюм, с рубинена игла на връзката, със седефени копчета на ръкавелите и със златен ланец, той седеше между децата си, точно срещу мадам Франсоаз, кимаше, усмихваше се, беше горд и благодарствено разнежен, че е тук, сиреч, че и най-съкровените амбиции на живота му се осъществяват. В същото време той не преставаше да бъде нащрек, не изпускаше от зоркия си поглед старата дама.

- То хубаво, че сте се върнали - каза той, колкото да се намеси в разговора. - Тежко им сега на ония, дето са по табиите на тоя дъжд!

- Остави... Не ги занимавай с тях - подшушна му Филип, загубил и без това настроението си. Той смяташе да не превежда бащините си думи, но Позитано побърза да покаже знанията си по български език.

- Да, да... Много прав ви, господин! Още не валяло... да ги върнат трябвало... Но вярвам не ми се... Да? Разбира?

- Разбирам! Разбирам... И мен не ми се вярва - съгласи се веднага Радой, поласкан от вниманието на дребничкия смешен маркиз. Всъщност, като търговец, който неведнъж бе пътувал из империята и в централна Европа, Радой не беше неопитен в езиците. Той говореше на турски като османлия, знаеше по някоя и друга гръцка дума, но гордостта му беше немският език, учен на място, при многократните му престои във Виена - хубавата Виена, с която го свързваше не само учението на дъщеря му, но и фирмата за тънки вълнени платове Майерхоф и Шведа, години вече представлявана от него в цялото софийско мютесарифство, та чак до Пловдив и до Ниш... Но нито Леге, нито Позитано разбираха немски. А на турски, кой знае защо, и двамата твърде рядко се изразяваха.

- Но ти, приятелю, наистина говориш по български - изненада се Леге. - Признавам, в това отношение аз съм закъснял!..

- За тебе - непростимо, да! Е, госпожице Задгорска? Каква учителка сте вие! Аз да имах такава учителка...

Неда се изчерви. Но не се смути.

- Господин консулът вече доста знае.

- Може да се каже, че разбрах разговора ви. За табиите говорехте. Да? Че би трябвало навреме да върнат... А пропо! - промени се внезапно и помръкна бодрото му изражение. - Сигурно сте минали с файтоните край бесилката на Солни пазар?

- Бесилка!.. Не, ние влязохме през Куршумлъ капу... по Говежди пазар... Доколкото знам, тая сутрин на Солни нямаше никаква бесилка!

Не само по лицето на италианеца, по всички лица, като се изключи Радоевото (той и не подозираше за какво говорят), се бе изписала изненада, при едни тревожна, при други любопитна, при трети примесена със страх.

- Но ти не си ми казал нищо, Леандър! - изохка мадам Франсоаз. - О, господи! Започнали са вече да бесят!..

- Бесенето тук си е нещо обикновено, госпожо! Не, не бойте се, няма да стигне до вас!..

Този път никой не се засмя на шегата на Виторио. А и шега ли беше?

- Кого? - подкани той замислилия се Леге.

- Обесен ли? Та как не сме чули ние!.. - обади се в същия миг и Радой, който бе разбрал най-сетне за какво говорят.

- Аз прочее не съм го видял. Господин Оливие беше тук, малко преди да дойдете вие. От него научих, че е ваш сънародник, българин - каза на един дъх французинът, избягвайки очите на побледнялата Неда.

- Но кой е?.. Какъв е?.. Защо?

- Ти го знаеш, Виторио. Оня от табията!.. Тая сутрин...

- Андреа Будинов?! - изпъшка с неузнаваем глас италианецът и бавно се надигна.

И друг някакъв глас - задавен, безсмислен - се притури към неговия - Нединият глас, - но смайването на всички беше така голямо, та никой не я и погледна. Филип, мадам Франсоаз, синьора Джузепина и дори притичалата Сесил, дори Радой, чул името на съседския син, всеки искаше да попита, да разбере: сигурно ли е? Същият ли е?.. Какво е направил?.. Не, не може да бъде, не може да бъде!.. Такава жестокост... Толкова млад... Клетият... нещастникът... За миг съчувствие и страх, и прикрито злорадство, и ням ужас се заплетоха в един възел - и всеки искаше да знае, а никой не слушаше. Докато най-сетне Леге не надвика всички.

- Но от къде на къде Будинов? Не съм казал нищо за брата на доктора!

- Нали него бяха арестували - възрази с облекчение италианецът.

- Е да, но пуснаха го. Дори аз сам го доведох в града!

- А за кого тогава?

- Оня, другия, селянина... Обесен за назидание! Съжалявам, много съжалявам!.. Трябваше и за него да се застъпим, драги Виторио... Тая мисъл просто ще тежи на съвестта ми... Оливие разправяше, че селянинът се държал така хладнокръвно - смаял всички!.. Дори нещо извикал в лицето на Джани бей, което го вбесило!..

Позитано взема от масата цигара, запали я, обви се в дим и чак тогава каза: