Стефан Дичев - Пътят към София

Но мадам Франсоаз беше очарована. Тя плесна сухите си ръце и възкликна:

- Колко хубаво го казахте, мила! Ние, жените, винаги сме предпочитали да изгорим в огъня... О младост! Младост!..

- И все пак не мислите ли, госпожо, че мъчителната съдба на Ема Бовари е и многозначителна?

- Многозначителна?.. Да, да... Може би! Но в какъв смисъл, мила?

- Искам да кажа... Това е съдбата на една жена! Викът... правото на една жена... да я признаят за човек... За равна!

- О!.. Но вие... Вие, скъпа моя... Разбира се, че съм приятно изненадана! - рече най-сетне мадам Франсоаз, като бързо, с оживени очи поглеждаше към сина си. - Признавам, не очаквах да чуя тук... в такъв град... Наистина, това трябва да го напиша на госпожа Тюрго! (Госпожа Тюрго, гордостта на старата дама, беше една от известностите на Париж, страстна боркиня за равноправието на жените). А може би ще се удаде случай това да стигне и до ушите на господин Флобер? Нали, Леандър? Как една тукашна...

Синът й почувствува, че тя може да каже нещо неуместно, и побърза да я прекъсне:

- Вие забравяте, че госпожица Неда е израснала във Виена, мамо... Знаете, че тукашният живот съвсем не предполага такива феминистични идеи... О, разбира се, господин Задгорски е един напредничав човек - поправи се веднага той. - И аз се радвам... да, щастлив съм, че така... така... широко, съвременно сте възпитали дъщеря си, господине! - прибави по турски консулът, като ръкомахаше на удобно разположилия се в креслото Радой и правеше с очи знак на Филипа да преведе по-напространно смисъла на разговора им.

Ала преди още Филип да го стори, мадам Франсоаз погледна към часовника и изплашено извика:

- Но, за бога!.. Какво се е случило със семейство Позитано!.. О, наистина започвам да се безпокоя!..

- Може би в последния момент е станало нещо непредвидено - каза Неда, недоволна, че старата дама бе изместила разговора тъкмо сега.

- Чудно защо имам някакво предчувствие... Леандър, да беше пратил файтонджията? Вече цял час!

- Но просто дъждът ги е забавил, мамо!

Сякаш да се оправдаят думите му, звънчето на входната врата задрънча и Сесил (тя стърчеше досега при балкона и гледаше как святка по насрещните покриви дъждът) се втурна подир появилия се отнейде Жан Жак, лакея, който прекосяваше предния салон, запътил се да отвори.

- Те са!.. Чичо Виторио и леля Джузепина! - извика сияеща малката, щом изтича назад.

И наистина веднага след нея в широкия портал между двата салона се появиха съпрузите Позитано. Маркизата, с цяла глава по-висока от мъжа си, строга, все още хубава жена, беше в следобедна тъмночервена рокля, която, уви, не можеше да прикрие пълнотата й. Дребничкият маркиз както винаги бе оживен, неспокоен, с разперени ръце и мустаци, целият в усмивка.

- Много... много извинения! - извика веднага той, щом пристъпи към масата. - Отвлякоха ме... О мадона! Как можах да се оставя на тая банда... И бях наказан, уверявам ви! Не, не, излишно, е да ме наказвате и вие - говореше Виторио, като весело въртеше маслинените си очи и се здрависваше и целуваше ръце.

- Но кой ви е отвлякъл? Каква банда? - попита сред смеха на мъжете мадам Франсоаз, щом всички се разположиха около масата и Жан Жак се зададе с кафето за новите гости. Тя не забравяше в каква страна се намира.

- Кой? Майорът!..

- Майорът?

- Майор Сен Клер, госпожо!

- О, такъв, мил джентълмен... Вие се шегувате, разбира се!

- Ако това наричате шега!

Той се извърна оживено към Леге.

- Ти наистина имаше щастие, че се върна навреме от обиколката, Леандър!

- Все пак не разбирам... Тъкмо ти да се оставиш, Виторио!

- Но когато той има такава съюзничка като мисис Джаксън, драги... Знаеш я мисис Джаксън!..

- Разбира се, че мисис Джаксън! - каза жена му.

- Миличка Бепина! - И маркизът направи с ръце молебствен жест като в някаква трагедия.

Всички се разсмяха, дори и Радой, комуто Филип, чул името на американката, не успя да преведе.

- Мисис Джаксън! - повтори с нов подем на словоохотливост Виторио, а може би и с неосъзнато желание да дразни жена си. - Тя беше в такова добро настроение... Да вървим! Да обикаляме! Да наблюдаваме!.. И баронът... И оня, Амир, който се е залепил за нея... (Неда погледна към брат си и видя, че е пребледнял). Може ли аз да развалям компанията? Трябва ли да бъда обвиняван за такова нещо?.. Обикаляхме табии... села... Добре, че се развали времето. Инак виж, че американката рекла там да спим! - заключи той с облекчение и отново смях изпрати думите му, ала тоя път и синьора Джузепина, и Филип Задгорски се смееха принудено.