Стефан Дичев - Пътят към София

Отвори баща й. Нещо променено имаше в него, нещо радостно и тържествено. Той широко разпери дългите си ръце, сякаш още тук, на улицата, искаше да я прегърне, и викна, като я гледаше с умиление и гордост:

- Голяма новина, Недке!.. Поканиха ни... Най-сетне - слава богу!..

- Кой? За какво...

- Консулът, дъще!

Сякаш някой бе подслушвал мислите й, сякаш ги повтаряше.

- Влезте... влезте! Ще я бъде, Филипе - ясно ли ти е! Ще я бъде!..

- Но какво?

- Не разбирам - рече и сестра му. - За първи път ли ни канят!

- Е, това е друго... Друго е!.. Баща ви ги разбира тия работи!

- Кажи по-ясно! - настоя Филип, който все поглеждаше към прозорците на пристройката, та да разбере дали се е върнала Маргарет.

- Бе, какво ще го разправям... Срещам го напреди... консула де, срещам го напреди при телеграфчийницата на Кафене Баши и той веднага: отдавна искам да ви запозная с майка си, господин Задгорски!.. Заповядайте, казва, следобед на кафе у нас... С госпожицата, разбира се... Със сина... Тоя път мене кани! Значи работата е узряла!

Той сам, сам е поканил татко! О господи!.. И може би днес вече ще се реши, мислеше с разтуптяно сърце Неда, докато слушаше радостните слова на баща си и вървеше по пътечката към къщи. Ах, как искам да чуе това оня... И всичките... Да разберат, че не аз... че аз не гоня Леандър... Че той като равен с равна...

Внезапно тя се сети, че любимата й зелена рокля, която би трябвало да облече, не е гладена, и това я разтревожи. Тя се попита още кои ръкавици да сложи, коя шапка - мислите й стихийно се устремиха в тая посока, грабнаха я и я откъснаха от всичките предишни грижи.

Те пиеха кафе в Зимната градина на консулството, хрускаха ореховите сладки на мадам Франсоаз и разговаряха. Вън дъждът плющеше.

Разговорът им всъщност почна от комплимента, който старата дама направи на Радой. Приличал на техен познат прочут писател в страната, им - Флобер. Флобер!.. Флобер?.. Да, Гюстав Флобер!.. Радой не бе чувал такова име и въпреки пояснението на сина му, който му превеждаше, за него то продължаваше да не означава нищо, но той кимна поласкан. А си мислеше: дявол знае дали приличам или не, ала щом настояваш... Затова пък и Неда, и Филип бяха чели някои от книгите на писателя. И разговорът пламна, оставяйки Радоя настрана...

Консулът разказа за последната си среща преди шест години с прочутия човек. "Бащите и на двама ни бяха лекари, добри приятели - обясни той. - Но разликата в годините! И това, че всеки от нас тръгна по различен път... Да, бяхме се отчуждили. Но вие не познавате Гюстав! О, той веднага хвърли мост и над годините, и над славата" - прибави не без самодоволство Леандър. А после се впусна в един съдържателен и много интересен разказ за своето последно гостуване в Круазе, което, уви, свършило твърде трагично... "С един от ония страшни, разтърсващи пристъпи на епилепсията, от която клетият Гюстав страда още от младини!" - заключи той и на лицето му можеше да се види как спомените един след друг мятат своите сенки.

Думите му силно развълнуваха Неда. Докато Филип превеждаше на баща си разказа на Леге, тя заговори за Ема Бовари, героинята на Флоберовия роман, който й бе направил най-дълбоко впечатление (бе го чела тайно преди години в пансиона).

- Аз наистина и досега не мога да кажа какви чувства будеше у мен тая нещастна Ема! - говореше тя увлечено, със страст и се извръщаше ту към Леандър, ту към майка му. - Такава мъчителна жажда да се махне... да остави зад себе си пошлостта на провинциалния свят... Свят на аптекаря Оме... на хитрия търговец, който непрестанно я изнудва... Льорьо ли беше? Забравих вече имената...

- Напротив! Учуден съм, че така добре си спомняте... Льорьо, да!

- Да... тия двамата... И особено мъжът й... Доктор Шарл Бовари! Неспособен, бездеен... пуст. И толкова скучен, толкова затъпяващо еднообразен... О, човек не може да не й съчувствува! Но не може и да не я осъжда... Защото колко е измамно и призрачно онова, което постига Ема с цената ма цяла верига низости и престъпления... Докато сама се наказва накрая! Един Рудолф, нали? С неговия камшик със златна дръжка. И другият, студентът...

- Леон...

Но тя нямаше нужда от неговото подсказване, усмихна му се да благодари, а очите й я издаваха... Щастлива, че я слушат с толкова внимание; горда, че й се удава възможност да докаже...

- Този пък Леон всъщност е човек без всякаква дълбочина... Празна душа. Един страхливец в любовта! - неочаквано каза тя и последните й думи изненадаха както самата нея, така и Леандър. За миг той занемя, загледа я, сетил се смътно за нечии думи - намек или предупреждение... Без да разбира защо, тоя израз, така образен, съдържателен, му се струваше недостоен за нея. Припомни си, че той повече отива на Марго - и се възмути от себе си, дето си е позволил да ги сравни.