Стефан Дичев - Пътят към София

- Да, дами и господа! Свидетели сме на събития... на мъки и страдания, каквито изглежда всеки народ трябва да премине... Да, да, изглежда това е цената, която трябва да се плати...

- Кървава цена - обади се неочаквано мълчалият почти през цялото време Филип. А когато другите го погледнаха учудени, той повтори: - Кървава цена, уви, прекалено висока за онова, което може би ни чака...

Как, нима ще почне пак с неговите теории за широките пазари и голямата политика?.. - питаше се изтръпналата от това, което слушаше, Неда. Нима и тук? И в такъв миг?.. О, как е противно, как е противно в такъв именно миг!.. И наистина, попаднал пак на любимата си тема, брат й подхвана да говори за загубите и за опасностите, които предстоят, ако "с цената на тая кървава война се дойде най-сетне до някаква зависима и жалка държавица", но засрамена, отвратена, Неда не го слушаше. По някаква странна нужда мисълта й отскочи към Филаретови. Тя живо, мъчително си представи Андреа - представи си го с ужаса, който за миг бе изпитала при споменаването на името му от Позитано... Не, още беше в устата й вкусът на тоя ужас. И чак сега разбираше какво означава неговото арестуване. Тя искаше да мисли за Леандър, който го бе спасил, но и благодарността й бързо бягаше... И тя пак оставаше сама срещу Андреа и си казваше, че ако той наистина е несправедлив към нея, нима тя е справедлива към него?.. Да му докаже, да му докаже - колко повърхностно, колко наивно беше гледала тя на неговите думи. А ако той не иска онова сведение за себе си? Ако то не е просто едно доказателство, а е нужно... Нужно? Нужно, кому?.. Тя се досещаше, а все избягваше да си го каже. Едно... едно само беше положителното - в тоя час, в тоя миг, ако наистина е българка, тя трябва да реши: с Филипа ли, с Андреа ли?.. С Леандър, каза нещо в нея, с Леандър! - Не, това е друго... Друго, какво друго?.. Та ти ще трябва да го измамиш! О, той би ме разбрал, ако знаеше... Той е най-добрият, най-благородният...

Гласът на маркиза, любезен и ироничен, беше прекъснал разпалената реч на брат й.

- Да, да... Вашите тъй интересни мисли ми са познати, господин Задгорски!.. Само едно ме изненадва...

- Какво именно? Ако мога...

- О, не!.. Чудя се, любезни мой господине, защо всъщност ви е нужно и тук да развивате тая теория?

Филип най-първо не разбра какво намеква той, после изведнъж пламна.

- Аз застъпвам своето дълбоко убеждение - каза той сухо, ала гласът му едва сдържано трепереше и Неда знаеше, че в душата си той вече мрази италианеца.

- Оставете!.. Много задълбочихме - каза Леге, както винаги готов да предотврати всяко усложнение. - Предлагам да говорим за нещо по-приятно...

- Може би вие, Леандър, имате да ни съобщите нещо, което е наистина по-приятно! - каза Джузепина и размени с мъжа си поглед.

- О да, да! Чакаме! Чакаме! - развика се, подсетен от тоя поглед, Виторио.

Но за какво говорят те? Какво чакат?.. И защо поглеждат към мен? - питаше се развълнувана Неда. Ето и той!.. И тя също чакаше, предсещайки, че сега е именно мигът. Но не беше смутена. И не беше изплашена, както си мислеше, че ще бъде.

- Е, мамо! - каза Леандър. - Ваше право е. Нали за това дойдохте от Париж!

За миг очите на мадам Франсоаз се разшириха, но тя скоро намери най-приятната си усмивка, намести я на хлътналата си уста и каза, като умело местеше поглед от Неда към баща й и към Филип:

- Не съм очаквала - каза тя, - че ще търся съпруга за сина си с преводач, но... моля ви, предайте на баща си: моят Леандър ще бъде щастлив...

- О, колко сте старомодна, бабо! - развика се изникналата изневиделица Сесил. - Че татко и леля Неда отдавна се обичат...

И като хвана ръцете на двамата, тя ги задърпа един към друг, така че Радой и без преводач веднага разбра за какво ставаше дума.

Беше тъмно вече, но благодарение на позволителното, което майор Сен Клер отдавна бе дал на Филип (същото позволително за свободно движение из града по всяко време, каквото имаха всички чужденци), семейството Задгорски безпрепятствено се връщаше в къщи. Бяха пак с файтона на Сали, който ги чакаше през целия им престой пред консулството; и тримата развълнувани, възбудени; синът и дъщерята погълнати от мисли, които не искаха да споделят, бащата, напротив, кипящ от желание да говори, да говори непрестанно.

- Сега вече върви ни стигай! - казваше той, като палеше цигарата си от цигарата на сина си, а в очите му червените огънчета блестяха. - Хаджи Мано... Пешо Желявеца... чорбаджи Теодоси... Трайкович-Мрайкович... Ехе... След седмица Недка ще се сгоди и по нашенски... със софра, както му е ред - така искам аз, нека се знае!.. Че то днескашното, извинете, но какво беше? Пиеш кафе - и годеж!.. До месец ще я омъжим... Чуваш ли, за теб приказвам!..