Стефан Дичев - Пътят към София

- Чувам, татко.

- Чувам, татко! Бе, какви сте хора... Аз не мога да стоя на едно място... А тя: чувам, татко! Да не би да не се радваш?

- Радвам се.

- Радва се... Само как го каза... Филипе!

- Какво, тате?

- И тоз... Добре, мълчете. Спете!.. Пък аз като си помисля за утре... Ще тръгне из чаршията: така и така... На бай ви Радой щерката станала консулта!.. Война ли? Не искам да знам войната... и дотук да стигне, прибираме се в консулството - и това е! Нас да не закача.

Той помълча, почака. Но Филип пушеше, а Неда гледаше с широко отворени очи към далечните фенери.

Той подхвана отново:

- Пари - имам; име - имам... Търговията ми върви... Но достатъчно ли му е това, мислите, на човека? Ех, деца... Да ви настаня аз на добро място... Ти за консула, дъще... Филипе, и ти да си намериш някоя... да ти отива на положението, на образованието... Ето, това е то! А после да става, каквото ще!.. Тоя глупак, дето се е оставил днеска да го обесят... Език мой, враг мой! - тъй гласи пословицата. Кой го знае какви ги е дрънкал.

- Моля те, татко!

- Е добре, добре...

Той замълча, донейде засегнат от тяхната необщителност, а в себе си казваше, че те още са млади и че не разбирах какво значи във времена като тия да се сродиш с французкия консул. Но не, Филип не е толкова непрактичен. Макар че той пък на думите си няма мярка.

- Ти... не разбрах, нещо там с италианеца се посдърпа май? - попита Радой недоволно, като се взираше в лицето му.

- Остави го - рече раздразнено Филип. - Неслучайно Сен Клер го нарича русофил... Няма да се учудя, ако излезе накрая руски агент!

- Е, е... Да излиза, какъвто си ще! Ти гледай да бъдеш добре с всички... Слушай! - наведе се Радой към него и зашепна, та да не стига разговорът им до файтонджията. - Ония там твоите... много-много вече да не ги разправяш! Че видиш ли какво става! Отваряй си ума! - прибави той строго, заплашително, забравил за миг доброто си настроение.

- Виждам по-добре от теб. Не ме поучавай!

Радой примигна, изненадан от резкия му тон, ядоса се, озлоби се, каза едно: "Какво?.. На баща си ли говориш така?", но после предишната му веселост пак се върна и той рече поучително, като размахваше в тъмнината дългия си показалец.

- Светът се люлее, момче!.. Една планина ни дели, помисли си!..

- Англия никога не е губила.

- Не я знам губила ли е или не е губила, но е далеч. А пък войната, тя е ей там, в Орхание!.. Нали ти разправяше, че махнали Мехмед Али? Да не мислиш, че е от хубаво!.. И ти, Недке, чувах те напреди все разпитваше нещо твоя консул... Какво там ти разправяше?.. Сюлейман паша... Сюлейман паша... Нали не ви разбирам по французки.

- Сюлейман ли? - дигна към нея глава Филип. - Главнокомандуващият? Какво с него?

- Нищо - каза тя.

- Как нищо? Нали сте говорили?

- Може да сме говорили - каза тя, лъжеше го и го гледаше право в очите, без да трепне. - Не помня...

Нещо в гласа й се стори чуждо на Филип, смътно го засегна и той щеше да я попита защо е такава, когато файтонът изви покрай чешмата с трите чучура и спря пред тях, точно под фенера.

- Я! Портата отворена! - рече ядосано Радой. - Слизайте де!.. Ама дядо ви вече съвсем взе да изкуфява. Ще ни оберат...

Той не завърши думите си. Някой стоеше гърбом в сянката на отворената врата и когато тоя някой се извърна, и тримата видяха, осветено от фенера, мургавото лице на капитан Амир. Зад него, загъната само в пеньоара си, Маргарет Джаксън го изпращаше.

- Я, че слука! - каза турчинът, приближи, блесна с очите си и упорито ги спря на Неда, която слизаше от файтона. - Тъкмо се чудех как да си ида...

Той кимна на мисис Джаксън, измърмори нещо за сбогуване, което Радой не разбра, и едва изчакал девойката да слезе, с един скок се озова във файтона.

- Карай, Сали! - извика той.

Сали изплющя уморено с камшика и разтърси поводите.

Амир се отпусна на седалката, облегна се и се изпъчи горделиво. А очите му още един път се спряха на изплашената от тая неочаквана среща Неда и той незабележимо се усмихна.

- Лека нощ, бей! Хубави сънища! - закланя се след файтона Радой и се подсмихваше на свой ред, и ругаеше в ума си, докато синът и дъщеря му, всеки посвоему смутен, тръгнаха към отворената порта, дето бе потънала Маргарет.

У съседите Будинови старият Слави също се беше разнежил. Като се боеше да не издаде чувствата си, защото въпреки привидната си строгост в душата си той беше свенлив човек, Слави сумтеше, мъмреше малкия Славейко безпричинно и се показваше най-строг към Андреа, сиреч към оня, който беше причина за разнежеността и за вълненията му. Помисля ли какво е могло да стане, косите ми настръхват, казваше си той, колчем разговорът свърнеше към днешното произшествие на табиите.