Стефан Дичев - Пътят към София

- Стига, Коста! Стига си разправял... Стига разплаква майка си! - извика най-сетне Слави. - Нали си го знаем... Луда глава! Ще има да пати!..

- А какво трябваше да направя, според тебе? Като ония пъзльовци ли! - сопна се Андреа, хвърли ядосано вилицата и се дръпна назад в стола си, тъй като те бяха в кухнята и вечеряха. - Клетникът, той и тъй остана сам... Те са виновни за смъртта му, те!

- Ами оня пъпчив чауш! - развика се Коста, възбуден, че тъкмо той разказа за табиите, защото Андреа през целия следобед не бе продумал нито слово. - Ами кривокракият... И Амир, дето се изтърколи...

- То е друго! Те са си такива.

- Андреа е прав - каза Климент и внимателно обърса с кърпата меките си мустаци. - Ако там всички наши се държаха разумно, тактично... Имали сте такъв шанс с консулите. Трябвало е вкупом да заявите - така и така... И тогава би се обяснило!.. Щеше да се размине.

Коста веднага кимна.

- Вярно, трябваше, ама на!..

- Трябвало - сви презрително вежди най-младият брат. - Лесно се говори оттук! А да ги видиш как побягнаха - същи овце!

- Стига, казах! Стига!.. Хайде, жено, прибирай!

И Слави се прекръсти, надигна пълното си набито тяло, стана от трапезата и се запъти за малката собичка, дето обичаше да пие кафето си след вечеря и да попрегледа дюкянските сметки. Андреа и Климент се качиха в своята стая и Коста, който други път оставаше да помага на жените, сега, увлечен, тръгна с тях.

Какво е щяло да стане, мислеше пак Слави, докато разлистяше тефтерите си, и някак механично, по навик отмяташе едно или друго число. Щяла е да стане една... Ох, момчета, момчета! Господ добър ум да ви дава... Ще се поболее майка ви от грижа. Че и аз ще се поболея с нея... Той затвори тефтера, свали очилата си. Бялата му коса, черните мустаци, цялата глава, та и ръцете някак замислено, по старешки трепкаха в прихлупената светлина на окачената над него лампа. Какво още ги чака в тия времена?.. Не, не можеше сега да се занимава със сметки. Не го сдържаше на едно място. Той сви цигара, но не я запали, а стана.

- Къде? - посрещна го на вратата жена му. Като нямаше вече от кого да крие сълзите си, те отново бяха бликнали.

- Е стига де! - скара й се той. А като мина край нея, сложи за миг ръка на плещите й и някак неловко я погали с дебелите си пръсти. - Нали се е разминало... Да благодарим на бога, че то в тия времена - виждаш!.. Ще изляза малко на двора да изпуша един тютюн - рече той.

- Наметни се - обади се тя от стаята.

Той се наметна пипнешком с някакво палто и тръгна по тъмния коридор, но отгоре, от стълбището, се зачуха гласовете на синовете му и той се спря, заслушан в тях. Тоя, най-високият - разбира се, че е пак на Андреа... Какво вика? Оттук Слави не можеше да свърже думите му... "Ние трябва"... "никой наготово"... "Русия... Русия, я!"... "Столица"... "и тримата"... Тримата? Нещо да не са намислили? - трепна той изплашен. Ала гласовете горе затихнаха и Слави напразно се ослушваше. Стоеше в тъмнината с незапалената цигара в уста и не помръдваше. Желанието му да излезе на двора, да се разведри и разсее се бе сменило от неосъзната, тревожна нужда да разбере, да знае какво уговарят те. Той изхлузи чехлите си, намери пипнешком парапета на стълбата и като се държеше в него, бавно, внимателно се заизкачва. Само да не излезе Женда да ме види, или старата... Ставам за смях, мислеше си Слави, засрамен от собствената си постъпка. Но не се спираше. И колкото приближаваше вратата на стаята, толкова повече се боеше, че ей сега ще чуе нещо страшно, нещо, което ще обърка спокойствието и живота на всички тях.

Горе, на площадката, се спря и пое дъх. Гласовете вече се различаваха съвсем ясно. Говореше Коста и, кой знае защо, Слави си го представи излегнат на Андреевото легло, малко на една страна, че върти по навик глава и се усмихва.

Той казваше:

- Тя, нашата, няма да е като турската държава... А щом няма да е като турската, тогава значи, че ще е съвсем различна.

- Дрън-дрън!.. Кажи как си я представяш! Ти Турция за държава ли я четеш!..

- Не даваш на човека да помисли, Андреа!

- Е, да мисли тогаз... Само нека измисли нещо по-умно!..

Слави вече виждаше цялата стая... Леглото скръцна - Коста се е надигнал и върти смутено - усмихнато глава. Насреща, в стола, ще е седнал Климент и сигурно смуче лулата си. А Андреа както винаги е прав, ето, стъпките му се чуват... Но за какво говорите вие, синове? - недоумяваше бащата. Какво решавате вие?..

Гласът на Коста отново се чу:

- Да ви кажа правичката, не съм мислил по-рано. Само по въстанието един път. Не, всъщност често съм си мислил. Да сме свободни е важното!.. Да няма кой да ти седи над главата... За жена си да си спокоен... На черква ли искаш... или с приятели да се събереш... или дюкяна си да отвориш - ти да си господар. Такваз държава трябва да е...