Стефан Дичев - Пътят към София

И наистина, сякаш почувствувала по някакъв необясним начин присъствието му, младата жена отстъпи крачка от картината, излезе в светлината и се обърна.

- Извинете - рече Андреа по французки. - Аз... - Но занемя с отворена уста. Насреща му стоеше Неда, не по-малко смутена от него, и го гледаше, сякаш виждаше призрак. Гледаше го с неприкрит страх, с почуда, тъй като само преди миг, докато съзерцаваше пирамидите, пустинята, мисълта й я беше отнесла към приема в консулството... И пак го беше чула да разправя и да се смее, и да бъде такъв, какъвто тя по-рано никога не подозираше, че е...

- Трябваше ми Госпожата! - каза той, като се силеше да преодолее своето смущение, а чувствуваше, че всеки миг може да стане груб.

- Отидоха с Филип тук... в болницата... При милостивата леди - каза тя. Възпитанието й даде сили, тя първа се овладя. - Заповядайте... Седнете, скоро ще се върнат.

- Не, благодаря, вие можете да седнете, аз ще остана прав!

Колко странно, мислеше си той, тя пак ми говори на "вие"?.. Дали се преструва или наистина сме вече толкова възрастни! И той я погледна. Но щом я погледна - и срещна при това погледа й, - той отново почувствува онова вълнение, което го срещна на вратата, то зазвуча като музика в душата му; и така хубава му се стори тя, така не можеше да отмести поглед от изтънченото й лице, че се ядоса на себе си. А оня ден на приема не беше ли същата? О да, тя и тогава го беше изненадала, и тогава той се беше възхитил, ала нямаше я тая неземна музика, само оживление, възбуда, опиянение, дързост имаше тогава... А сега бяха сами тук, между тези четири стени, всеки миг можеха да дойдат другите - ах, за какво всъщност търсеше той Госпожата? - ще влязат и тогава всичко ще свърши... И в някакво странно противоречие със себе си, с онова свое необяснимо желание да се измъчва сам, той каза:

- Твоя... извинете, вашия годеник, господин консула...

Тя го погледна умолително.

- Той... дължа му, може да се каже, твърде много!

- Не разбирам? - прошепна тя.

- Не беше изключено сега да съм в Черната джамия!

- В Черната джамия? В тъмницата? Но защо! - Докато питаше, докато го чакаше да й отговори, с всеки миг някакъв непознат ней страх я завладяваше. - Нещо... извършили ли сте?

- Не - засмя се той. Искаше да бъде находчив, особен, съзнаваше го. - Трябваше нещо да извърша, но не го извърших...

И с няколко думи й разказа за табиите, за побоя, за откарания шоп. Замълча и я загледа упорито, та да види въздействието на своите думи (всъщност тя не е такава, каквато я мислех! Но каква е тогава, каква е?..). Ала Неда не отвърна нищо, само притискаше дланите си една в друга и безмълвно, ритмично поклащаше глава.

- И какво ще стане със селянина? - попита тя най-сетне, ала виждаше се, че не мисли за непознатия, че мислите й са тук наблизо.

- Вие къде живеете? Е, не знаете ли какво става с ония, които са по-нетърпеливи от другите?

Привидно напрежението между двамата бе спаднало; и звуците - замайващата музика - вече не се чуваха; но нещо се надигаше по-силно, по-мощно... Без да съзнава защо, той си мислеше, че тя скоро ще си замине оттук с консула... и сега вече не я упрекваше, не я наричаше както някога с обидни имена. Само му беше тежко, тъжно.

- Признавам - каза той, - аз не обичам чужденците... Но твоя годеник... Жалко само, че толкова пази чуждите тайни! - насили се и се усмихна Андреа при спомена как бе увещавал консула да му издаде тайната. А после се сети, че тъкмо за това е тук и погледна към вратата за Филаретова. Не, и Филип ще бъде с нея! По-добре да си върви, да се маха от тая къща... Но внезапно нещо трепна в него; едно дръзко, брутално, измъчващо аз, едно неспокойно аз, което го накара да каже:

- А ти, ти чувствуваш ли се българка?

- Какъв въпрос...

- Отговори: чувствуваш ли се?

- Защо ме питате - заговори тя пак на "вие" и искаше да отстъпи крачка назад, измъчвана от тоя негов поглед.

- Ако си истинска българка, сега можеш да го докажеш. Докажи го де!

Макар снишен, гласът му бе станал толкова остър, че тя не свари да се учуди. Само възкликна:

- Аз!..

- Ти, да, ти!.. Твоят Леандър е научил от Сен Клер, че тук предстои да дойде някакъв турски големец! Името трябва да узнаеш!.. Кога ще дойде? Колко резервна войска ще води?.. - говореше той едно след друго, като пристъпяше към нея, а тя, с лице, от което беше избягала всичката кръв, отстъпяше крачка след крачка.

- Но... то значи да го шпионирам! - прошепна тя, когато гърбът й почти опря от стената. - Него... Та това е недостойно, Андреа!

Вън по стълбата се чуха стъпки. Той се ослуша, целият разтуптян.