Стефан Дичев - Пътят към София

Те стигнаха калния мегдан пред Чауш паша капу (той и сега гъмжеше от покрити с чергила обозни коли), и по моста над рова влязоха в града.

- В това отношение вие сте прав за Русия - каза Леге, щом отминаха моста и между буренясали гробища, между боклуци стигнаха опушената сграда на военната фурна, заобиколиха я и поеха към Сияуш паша джамия. - Всъщност ние виждаме само повърхността, формата, да... Кога и къде е нямало съображения! - продължи той, вече от любов към разговора, тъй като лесно се увличаше от такива теми. - Да вземем у нас революцията. Първата империя, втората империя... Последната война с всичките й ексцеси...

- И сегашната ви политика към нашата война!

- Така да кажем: и сегашната, при все, че тя не е толкова неблагоприятна, колкото вие предполагате - настоя той и му подаде отново цигара.

- Една лястовица не прави пролет, господин консуле!

- Лъжете се, драги Будинов! Но да оставим това. То е външното, формата, за която ставаше дума... В едно вие сте прав: същността е важна, така да се изразя, субстанцията на събитието. Иска ли народът войната, чувствува ли я като нужна, готов ли е да се жертвува за някакъв идеал, за някаква свещена кауза?..

- За братята си, господине! За братята си по кръв, по език, по вяра...

- Но да!.. Ето!..

- И не само защото са братя! А защото страдат... Страдат... а светът е глух! И вие... и другите - всички сте глухи!

- Глухи... не, силна е тая дума, млади приятелю! Невярна!

- А, така ли? Добре, чувате, разбирате, дори речи държите, във вестниците статии... И това е то! Това е!.. А кръв да пролеете? Да сложите собствената си съдба?..

- Разбирам, разбирам - заклима Леге, подведен от тона му.

Той бе подхванал разговора покровителствено благосклонно, тъй както говори човек възрастен, образован, високопоставен; при това обективен както винаги, Леге бе склонен и сега да обяснява и да оправдава всекиго от позициите на историята. Но ето, че младият Будинов излизаше само от чувствата си, макар да имаше основание; той беше пристрастен, вълнуваше се и се измъчваше, и това вълнение, тая горчивина и мъка така напомняха на консула за Неда при подобни разговори, че той неусетно се вдаде напред и като продължаваше да клима съчувствено, каза с нов, доверителен глас:

- Уви! Краят е още далече, мой драги! И знаем ли ние какъв ще бъде тоя край?.. Особено за нас, в София. Предстои да дойде тук една от техните най-важни персони; подкрепления предстои да дойдат, и то грамадни... Това значи, че ще превърнат града във втори Плевен... Втори Плевен! Представяте ли си? Не, не бих го пожелал и на враговете си! - въздъхна той и в тоя миг мислеше и за българите, и за турците, които биха били заключени в обсадената крепост, и за Неда, за Сесил, за майка си, за неизмеримите страдания, които можеха да ги сполетят.

- Не разбрах добре... Кой предстои да дойде? Тук ли? Какво, с подкрепления? - гледаше го сепнато Андреа.

Все още в плен на своите размишления, консулът срещна променения му поглед и кимна.

- Според Сен Клер, това ще даде обрата на войната... Ще видим! Ако наистина успее да организира една такава резервна армия...

- Но кой? За кого говорите? - надигна се от седалото Андреа.

Леге внезапно се опомни. Рече си, че идването на главнокомандуващия не е негова тайна, че му е поверена под секрет, и тъкмо защото силно му се прииска да я разправи на тоя тъй разпален младеж, наложи си и поклати отрицателно глава.

- Това не мога да ви кажа.

- Но вие сам започнахте!

- Съжалявам. Тайната не е моя! Обещах. Впрочем, вие ще научите твърде скоро, млади господине! Такова нещо не остава скрито. Пък и последствията му - може би всички ще ги усетим, да, да!

Той измести разговора, попита за Климент, за семейството им, каза, че би желал да се запознае с бащата Будинов (пишел книга за живота в Турция и всяка връзка с местни хора му била от полза). Но разговорът вече не вървеше. Консулът виждаше ясно по лицето на Андреа, че го интересува само несподелената тайна, и това му се стори невъзпитано. Той силно охладня към него. Дори съжаляваше вече, че го е поканил във файтона си.

- Дванадесет без четвърт! - погледна той часовника си, когато минаха покрай артилерийската казарма и свиха надолу, та да пресекат Цариградския път и да излязат на Войниган сокак. - Оттук аз ще се отделя към телеграфната. Вашият път, господин Будинов?

- Продължавам направо! - отвърна Андреа, който бе почувствувал промяната и с цялото си държание казваше: ето ви и благосклонността, и участието, и всичко!..