Стефан Дичев - Пътят към София

- Пуснете го! - кресна с несвойствен глас Андреа и като обезумял се втурна да помага на Тодора, но отнейде се препречи бай Анани и здраво се вкопчи в него.

- Стой тука... Кротувай... - ръмжеше и шепнеше, и викаше той, като се боричкаше с Андреа и го дърпаше, колкото има сили. - Лазаре! Димо!.. Дръжте да завардим тоя, пощръклелия...

- Оставете ме!.. Какво мене... - дърпаше се и пъхтеше Андреа, не разбираше какво става и защо те го дърпат. До синовете на ханджията се мярна кривоносото лице на Коста, но и той не му помогна да се отскубне, и той го държеше.

Виковете наоколо се усилваха. От околните валове на цели вълни заприиждаха мъже. А вляво някои разблъскваха тълпата и ревяха по турски:

- Махайте се!.. Път правете...

- Правете път или ще стреляме...

И хълмът отново се огласи от силен гърмеж, а след него тълпата се спря за миг втрещена, после се втурна назад да бяга...

Втурна се да бяга и ханджията със синовете си.

- Хайде... да се махаме и ние... Върви! - заблъска Коста брат си.

Но Андреа само махна безмълвно ръце и не помръдна от мястото си, нерешителен вече да пристъпи ли натам, дето двамата заптии бяха свалили Тодора в калта и дето прииждаха все нови и нови заптии. Чаушът разправяше нещо на някакъв кривокрак офицер и сочеше като доказателство тоягата, която отново бе вземал. Неколцина от специалистите на Хирш, руси, объркани мъже, и те притичали в суматохата тук, без да знаят защо, учудено го гледаха и видимо не разбираха нищо. А сега? Сега какво да направя? Как да постъпя, мислеше като в треска Андреа, почувствувал безсилието си.

- Вържете го! - чу той да се разпорежда кривокракият офицер.

- Не!.. Пуснете го... Не! - викна той, отвратен от себе си, от бездействието си.

Турците се извърнаха изненадани.

- А ти какво, бре гяурино! - пристъпи недоумяващият офицер.

- Той не е виновен, ефенди... Той...

- Теб кой те пита? Да не искаш и ти да вървиш подире му?

- Но той само се спря да почине! Чаушът се нахвърли.

- А! - размаха насреща му тоягата разкопчаният сипаничав чауш. - Познах те! И ти беше!.. Оня вика да не работят... Псува падишаха и вярата... а тоя с него, ефендилер, и той!..

- Дръжте го тогаз и тоя - заповяда офицерът.

- Това е незаконно!..

Ала преди още Андреа да изрече тези думи, неколцина от придошлите заптии го наобиколиха, откъснаха го от разтреперания Коста и го заблъскаха към поваления в калта шоп.

- Че вие защо... Защо брат ми...? - мушкаше се между заптиите Коста и ту умоляваше, ту гърчеше страшно лице. - Пуснете го, бе!.. Че какво ви е направил той...?

- Вържете го с другия! - разпореждаше се офицерът.

А в това време, привлечени от гърмежите, файтоните приближиха по пътя с галоп, извиха насам и остро се врязаха в оредялата тълпа.

- Какво става тука? - скочи веднага Амир.

- Тоя гяур, бей ефенди...

Амир погледна бегло поваления мъж и другия, наполовин закрит от заптиите, и върна ядосания си поглед на офицера.

- Глупак! Не видиш ли, че минават чужденци!.. Консулите са тук!

- Той... бунтува другите да не работят, бей!.. - изплаши се съвсем кривокракият. - И другият, тоя, правият... Заплашва ни!.. Луд човек...

- Откарайте ги в тъмницата!.. И да се докладва всичко на полковник Джани бей!

Към гнева на Амир, към яда му, че това се беше случило тъкмо когато той развеждаше важните чужденци, се притуряше и суетност. Той чувствуваше, че мисис Джаксън гледа и оценява всяко негово движение, всяка постъпка и от това неволно биваше по-рязък от други път.

- Какво става там, капитане? - посрещна го тя, изправена във файтона и отместила мигновено мъжките погледи към себе си.

- Едно неприятно произшествие, госпожо! - отвърна той високо, та да чуят и в другите файтони. - Някакви московски агенти... Подстрекават гражданите да не работят.

- О! - извика тя. - Нима? - И веднага извади бележника си и започна да пише.

Ала мъжете от другите файтони бяха слезли да се поразтъпчат и да разберат как точно стои работата.

- Но оня там...? Но, капитане! - извика внезапно Позитано.

Амир беше залисан с дамите и не го чу. Маркизът веднага се извърна към Сен Клер и Леге.

- Но тоя младеж, господа... правият... дето го блъскат... Той е нашият приятел... вижте сами!

- Наистина... Господин Будинов! - позна го изненадан и Леге. - Не, как може? Това е вече много, майор Сен Клер! - рече той с разтреперан от възмущение глас, като гледаше англичанина право в очите, сякаш му казваше: "И то след нашия разговор... След вашите уверения, че ще се спазва законността... хуманността..."