Стефан Дичев - Пътят към София

- Че е тъй, тъй е! - намигна шопът. - Само казвам, да беше сложил ръкавици...

- Чакай, бе! Я!.. Той да не е госпожица, бе Тодоре! - закискаха се пак мъжете.

Бай Анани измърмори нещо, погледна със свъсени вежди към братовчеда си, после към Андреа и внезапно също се разсмя.

- Бе, ще навикне той... Ще видите после, какъвто е млад...

Андреа слушаше мълчаливо, обвиваше дланта си и не се извръщаше.

- Дай да ти помогна - рече зад него Коста.

- Няма нужда.

- Цигара искаш ли?

Андреа се хвана за мотиката и не му отвърна.

Втори ден вече работеха. За проклетия през нощта бе валяло и те едва движеха краката си. А трябваше да копаят, да дълбаят безкрайните ровове, да издигат насип след насип; трябваше да укрепяват с колове размекнатата земя и да зидат дебели каменни подпори - все разбъркани, неопределени занимания, в които бяха впрегнати стотици люде и които, според специалистите на барон Хирш, щяха да превърнат старата слатинска табия в непревземаемо укрепление. Същото сигурно се вършеше и на другите шест табии, някои от които смътно се различаваха в сивата далечина на предиобеда.

- Чаушът! - извика предупредително един от по-далечните.

Мъжете усърдно се заловиха да копаят.

От тая страна хълмът не беше така стръмен и край пътя, който минаваше непосредствено зад старите укрепления, бяха стоварени купища дървен материал. Волски и биволски коли сновяха нагоре-надолу; от време на време преминаваше файтон, отрупан с любопитни кореспонденти, които зяпаха с бинокли наляво и надясно; техници прекосяваха, спираха се за миг при тоя или оня бруствер или се взираха в някакви нарисувани със синьо планове, като разпалено разговаряха по французки, по немски или по италиански.

Наблизо до каменните постройки, дето се виждаха дулата на старомодни топове, димеше огън и оттам именно се зададе нисък заптийски подофицер с разтворен шинел, с пищов в пояса и вместо пушка с дълга тояга в ръката. Лицето му беше черно и сипаничаво.

- Хайде... хайде... - викаше той, като минаваше покрай облените в пот мъже. - Ама вие какво се пипнете, бре катили такива!..

И безпричинно, просто за да знаят, че минава, стоваряше пътем тоягата по ония, които му се изпречеха пред очите.

- По-чевръсто, по-чевръсто... А-а... Нали го видяхте бея - мислете му! (Преди час бе минал на кон Джани бей). Ами ти, бре?.. Ами оня, другия... Ей, свиньо! - викаше по навик чаушът и удряше с тоягата.

Кундурджията Герасим си втелеса един по гърба; Коста - и той.

- Е, стига си скимтял, Герасиме!.. С малко се отървахме тоя път! - разсмяха се мъжете, щом турчинът отмина към по-далечните валове; но те се смееха, тъй като нямаше как другояче да изкарат яда си.

- Добре, че не удря силно!.. - ухили се и? Коста. - Бе, аз на тоя крастав чауш ще му го върна някой ден, ама да видим...

- Стига, стига! Само до теб ли е! - спря го винаги предпазливият ханджия. - Ей го, Герасим си го преглътна, сега ти почваш...

Друг, с големи челюсти и тънък врат, задъхано каза:

- Тоягата не е бой, момче... Сто тояги като станат, тогаз е много!

- Ти аслъ знаеш... Ей го защо си давал най-много зор Бостанджията! - захихикаха потъналите в кал и пот дюкянджии.

- Да не дава господ и вие да узнаете, момчета!

- Говорете си вие... Ще му го върна аз с горницата! - закани се отново с озлобление Коста.

- Те други вече им го връщат - без да се обърне, рече брат му.

Обиден, защото го бяха взели на подбив, Андреа от сутринта не се вмесваше в разговора им. А сега изрече тия думи предизвикателно; изрече ги с гневно убеждение, че всичките тия мъже, които му се бяха хвалили с коравите си ръце, всъщност не само са предпазливи, но и страхливи в душите си.

И наистина, за минутка край него всички се смълчаха. Те сякаш премисляха думите му и се оглеждаха още веднъж един друг - ей оня, с русия перчем, е непознат; а другият, по-далечният, е шуря на онова турско мекере, чорбаджи Теодосий...

- Говорят, че нещо ставало и към Орхание - престраши се най-сетне майстор Велин, едър мъжага с малка глава, на която фесът килнато и алено стърчеше. Той беше правил чиновете на класното училище и добре се знаеше с Андреа.

- Ставало! Да става, Велине, каквото ще! - пресече го като с нож бай Анани и пак се огледа бързешката. - Тя, нашата работа, нали я видиш каква е...

- Тя нашата... Ето я каква е нашата работа! - обадиха се едновременно неколцина.

- Нашата работа, страхлива работа! - каза язвително Андреа.

Пак мълчание изпрати думите му.

- Какво да направи човек с една лопата в ръце, бе даскале? - рече намусен единият син на бай Анани, Димо.