Стефан Дичев - Пътят към София

А другият, Лазар, веднага добави:

- Ех, ще свиваме уши, ще чакаме!..

- Я млъквайте! Млъквайте... - изръмжа изплашено баща им. - А-а... Още остана барабана да бием... Стига! Копайте там!..

Изпълнен с недомлъвки, с прекъсвания и закани, разговорът беше стигнал до задънен сокак и за известно време всички продължиха да копаят и да ринат тежката кална пръст, залисани в мислите си.

В същото време откъм подуянския склон един след друг се зададоха файтони с важни господа. Имаше и дами, мисис Джаксън, в карирания си пътнически костюм, и много младата, жълтокоса жена на фон Валдхарт, австрийския консул. Срещу им седяха адютантът Амир и барон фон Хирш и ги забавляваха. И файтонът на французкото консулство се виждаше в тая процесия. Срещу Леге и маркиз Позитано се беше настанил Сен Клер, завърнал се снощи от фронта. Тримата бяха погълнати от подхванатия още в града разговор за смяната на Мехмед Али с Шакир и за предстоящото пристигане на главнокомандуващия заедно с големи войскови подкрепления; новина, която англичанинът им бе доверил под секрет с надеждата да ги спечели на своя, сиреч на турска страна, нещо, което беше отдавна негова цел.

Те все повече напредваха по хълма. Въпреки разкаляния път охранените коне с лекота теглеха файтоните и ако от време на време спираха, то беше само защото господата искаха да разгледат по-добре тоя или оня вал, брустверите, траншеите, отделните укрепени легла за оръдията. Всъщност тях сам никой не би могъл да открие, ако да не беше услужливото усърдие на инженера австриец (най-добрият измежду хората на Хирш), който се прехвърляше от файтон на файтон и обясняваше кое как ще бъде...

- Ей ги! Ония пак се заточиха - каза един от мъжете край Андреа.

Останалите надигаха глави.

- Кои, бе Пене?.. Къде?..

- А... Че тез са други!

- Други са, вижте конете...

- Вярно, че са други.

- Майка им... - рече Тодор, погражданилият се братовчед на Анани. - Знайме ги ние, все кърлежи - кръв да смучат. Ако не са били тези ингилизи, досега братушките да са видели работата на турчина.

Предпазливият ханджия щеше да каже нещо, но Андреа го превари.

- Тоя път нищо няма да му помогне на турчина!

- Ама вие пощуряхте ли?.. Даскале!.. Тодоре!.. Големи мъже, глупави мъже... Че тук ли се говорят такива приказки, бе хора! - втурна се към единия, после към другия бай Анани.

- Я стига! - отблъсна го Тодор и малките му пъстри очички святкаха. - Докога ще им мълчим... Ама ха!.. Те само една душа, дето са ни оставили... че и нея искат в миша дупка да врем... Казвай, даскале... Разправяй... дето питаше майстор Велин... Вземаха ли го Орхание братушките?

- Взели са го, бай Тодоре! - отвърна веднага Андреа, разтърсен от неочаквания обрат на разговора. - Взели са го... А до Орхание има едно село. Врачеш му е името. Там им били складовете с брашно... И него взели!

- И брашното!.. Е, тогаз...

- Чаушът! - кресна внезапно наплашеният Герасим. С появилия се изневиделица сипаничав турчин вървяха още двамина други.

Мъжете мигновено се хванаха пак да копаят. Само Тодор и Андреа продължаваха да се гледат един друг, да се подсмихват и да си говорят с очи. Ама че ти си бил харен мъж, бе даскале! Пък аз от сутринта да се глумя с тебе, казваше веселият поглед на шопа. Ех, отвръщаше усмихнат Андреа, кой ти гледа вече глуменето, бай Тодоре... Важното е, че те намерих измежду тези страхливци... Един, и ние трима - четирима!..

- А, пипнах ли ви! - ревна примъкналият се като котка чауш и в същото време силно стовари тоягата си върху Тодора, който бе по-наблизо.

Шопът отскочи като ужилен, врътна се заплашително и вторачи озлобени очи в турчина.

- Стига с тая тояга... че ако я хвана...

- Що?.. Що рече? - запристъпя към него и закриви от изненада черното си сипаничаво лице чаушът.

- Върви си по пътя. Нищо не ти правя...

- Остави го, чауш ефенди!.. Прости го... - завикаха и замолиха другите. - Той е кротък човек... Случило се... Покорен...

- Да го оставя ли? Хаирсъзин... непокорна глава... Я, аркадаш! - направи чаушът знак на другите двама заптии, настръхнали и те като него, а същевременно пак силно замахна и жестоко удари шопа по главата. Тодор се изметна, тоягата се отплесна към рамото му. Той я сграбчи и я изтръгна от ръцете на турчина.

- Кого биеш ти, бе!.. Защо биеш!.. - развика се той, като сам заплашително я размаха. Пъстрите му очи потъмняха, станаха зли. Лицето му се напълни с кръв. Но той не свари да направи нова крачка, когато с изплашен жест чаушът измъкна пищова от пояса си и без да се цели, стреля. Рани ли го, не го ли рани, не се разбра; защото избиколилите заптии се нахвърлиха връз шопа, затеглиха го към земята, повалиха го. Мъжете наоколо се развикаха, запристъпяха в кръг, други побягнаха...