Стефан Дичев - Пътят към София

Дребничкият маршал се ръкува мълчаливо с тримата генерали, кимна още един път, като студено и презрително се усмихваше, и без да промени изражението си, без да погледне встрани, бързо излезе из собствената си шатра.

А в това време телеграфът продължаваше да трака и да приема отмерено знак след знак. Внезапно той спря и това като да стресна всички.

- Да чуем по-нататъшните нареждания - рече Бейкър, хладнокръвен и предприемчив въпреки всичко.

- Чети бързо! - извика Реджиб и се надвеси над апарата.

Полякът откъсна лентата и прочете:

- "За командуващ Арабаконашкия фронт по заповед на падишаха назначавам досегашния корпусен командир генерал-лейтенант Шакир паша. Точка. Предложените от Мехмед Али варианти се отхвърлят като несъстоятелни и престъпно рискуващи сигурността на империята. Точка. Разпорежданията за отбраната на прохода и крепостта София остават неизменни до изпращането на подкрепления в размер на четири пехотни дивизии, артилерия и конница, които ще бъдат прехвърлени от Русенския фронт и до моето лично пристигане. Точка. По милост на негово императорско величие султана, главнокомандуващ на европейските армии, маршал Сюлейман паша".

- Е, честито! - пристъпи Реджиб веднага към новоназначения командир на фронта, а в топчестите му очички припламваха иронични, завистливи пламъчета.

- Воля на аллаха! - рече стреснато Шакир, като се ръкува с него, а след това и с англичанина, после взема дешифрираната телеграма и внимателно я прочете. - Воля на аллаха! - повторно каза той с овладян глас, щом стигна края, и Валентин Бейкър не се съмняваше, че тия слова значат: никакви варианти, никакви разпореждания; положението на фронта остава, каквото си е, макар че предстоят да дойдат значителни подкрепления, а с тях самият Сюлейман...

Към обяд, като се прибираше, Андреа срещна файтона на французкото консулство. В него бяха госпожа Леге и внучката й, а с тях и Неда. Щом разбра, че и тя е с тях, той почувствува, че го обзема вълнение, някакъв гняв, примесен със смут, извърна уж случайно глава настрани и побърза да отмине.

Не му се удаде. Сесил извика името му и той трябваше да спре.

- А аз ви очаквах! - каза пренебрежително закачливо старата дама, щом той приближи.

- Обещал си на госпожата да я посетиш, Андреа - рече веднага след нея и по български Неда, сякаш се боеше, че не е разбрал.

Той я погледна право в очите. Но тя издържа погледа му. Само гърдите й бързо се надигаха. Колко пъти вече през тая седмица се поглеждаха през прозорците си все тъй, с мълчаливо учудване и с някакъв въпрос в очите, който безпричинно и неосъзнато упрекваше. Но защо? Защо?

- Нямах време - отвърна той рязко, сякаш казваше: не исках да те срещам! Но се сети, че не тя, а майката на консула го пита, насили се да бъде любезен, какъвто би бил Климент, и каза по французки:

- Извинете, госпожо. Много бях зает в училището напоследък!

- О! - извика госпожа Леге. - Зает! Но бихте могли вечер, разбира се. Ние никога не си лягаме преди десет.

- Вечер нямам право.

- Нямате право?

- Точно това казвам.

- Но защо? - Тя погледна озадачено и към Неда.

- Защото съм българин, госпожо.

- О, господи! Ако разбирам... Вие искате да ме заинтригувате? Ето, госпожица Неда също е българка. Снощи беше до късно у нас...

Лицето му присмехулно и дръзко, се издължи.

- Тя - да! - каза той. - Тя е вече от вашите!

- Андреа!..

- Защо, греша ли, драга съседке? - рече той на български и предизвикателно я стрелна с очи.

Този път тя отмести погледа си. А бе стиснала устни и издала ядосано брадичката си напред.

- Но вие какво... по вашия език?

- Шегуваме се, госпожо! При нас и шегите са такива...

Той бързо се поклони.

- Поздравете господин консула!

- Не уговорихме, приятелю! Кога?

- Заминавам за няколко дни - каза той. - Щом се върна, веднага ще ви се обадя.

Той кимна пак и отмина. Сам не се разбираше защо отказа да отиде, защо излъга, че заминава... Някакво неприятно чувство го гнетеше. Та тъкмо сега ли ще ходя да се разправям с тях, сега, когато всички чакат и когато е наближило... Вървеше и си спомняше с горчивина и яд за приема. Палячовщина! И смятах, че ги подигравам, че им се надсмивам, а станах като тях. Не като тях, по-смешен, защото там не ми е мястото!.. А тя? А нейното място? Какво се занимавам, все с нея, все с нея... Но тя пак беше в ума му, припомни си я колко бе прелестна със своята розова рокля и как го поглеждаше тайно, докато танцуваше с нейните кавалери; припомни си и как я обиди преди малко. Ала вместо да изпита злорадство, разгневи се на себе си. Та само тя ли е жена? А оная хубавата англичанка?.. Да вървят по дяволите... Пък аз ще ида при моята... Откога не съм я посещавал!