Стефан Дичев - Пътят към София

- Идеята е добра!

- Радвам се, че я одобрявате.

- Чакайте, чакайте! Вие, паша, неотдавна сам казахте, че сръбският неутралитет...

- Не ставайте наивен, Фреди! Виждате, че ситуацията се мени ежечасно!

- И все пак това би значело да развържем ръцете на Сърбия!

- Сърбия - прекъсна го с неочаквана разпаленост Бейкър. - Нейното поведение, драги мой, понастоящем не се определя вече от това, дали във видинската крепост има силен гарнизон или не! Сърбия следи цялостното развитие... Следи Плевен!

- О, Плевен! - повтори с копнеж Барнаби и съвсем изравни коня си с неговия. - Аз все още не съм се отказал!

Бейкър го погледна със симпатия.

- Маршалът вече е склонен да рискува, Фреди!

- Склонен? Какво говорите?

Бейкър кимна.

- В смисъл... да занесете на Осман заповед за отстъпление... Да пробие на всяка цена обръча и да върви насам.

- Тогава какво отлагате? - надигна се цял на стремената Барнаби.

Генералът се престори, че не го чу.

- Едно излизане на петдесетхилядната плевенска армия и натиск по шосето за Орхание, съгласувано е натиск на видинския гарнизон откъм Враца... И ние оттук... Да, това би било стратегия!

- Би било, би било... И чакате! Какво чакате, паша? Аз съм готов още тоя час?

- Чакаме нареждането на главнокомандуващия.

- Ах, това вечно турско чакане!.. И кога ще благоволи негово високопревъзходителство Сюлейман паша?

Бейкър вдигна рамене.

- Не знам. Нощес изпратихме телеграмата. Предлагаме още варианта за незабелязано изтегляне на главното ядро на армията около Одрин, като в тила на руснаците останат само няколко крепости, Плевен, София, Шумен... Изобщо чакаме нареждане... Каквото и да било, но нещо да се предприеме... а не само така... пасивно да получаваме удар след удар.

- Чакайте тогава! - рече Барнаби и презрително сви устни.

Бейкър видя изражението на лицето му, ала нищо не каза. Ако зависеше от мен, мислеше той с яд и огорчение, защото в края на краищата неслучайно губеше силите и живота си в тоя затънтен край на света... Свикнал да действува, и то да действува при всички обстоятелства, още повече, че не рискуваше свои, а чужди интереси, генерал Бейкър не по-малко от приятеля си се възмущаваше от мудността, която срещаше на всяка крачка. Но за разлика от нетърпеливия Фреди, за когото войната си оставаше игра, и като смяташе, че познава вече издъно османската психология, Бейкър непрестанно слагаше върху другото блюдо на везните своята непоколебима вяра в мъжеството и благородството на турчина. Какво могат да значат дворцовите неразбории, враждата между Сюлейман и Мехмед Али, усложнила безсъмнено положението на тоя фронт, когато в крайна сметка всеки един мюсюлманин е готов да умре за земята и за вярата си? Къде има такива войници, разсъждаваше и се уверяваше той. Ще се преодолее кризата... ще се намерят сили...

А между това пътят им отдавна беше излязъл на открито. Страничните склонове на планината се бяха раздалечили. Насреща се виждаха кривите дворища на Камарци със срутените, почернели къщи сред тях (много преди маршалът да установи тук щаба си, башибозукът бе изгорил и тава село). По голите плоски възвишения зад селището имаше стотици и стотици сиви палатки. Помежду червенееха фесовете на резервните полкове, проблясваше излъскана стомана, виеха се безброй тънки, безплътни пушеци.

- Вижте, вижте кой е при воденицата! - извика Барнаби, след като отминаха постовете и приближиха към селото.

Генералът проследи любопитно ръката му. До голите зидове на срутена постройка, край която подскачаше мътното дере, бяха спрели няколко конници. Те също гледаха насам.

- Сен Клер! - изненада се Бейкър, като различи дългия, облечен в шинел майор. - Мислех, че е отпътувал вече...

- За наше щастие още е тук! - каза Фреди. - Да, сега редът е ваш, паша!

- Редът?

- Ние обещахме да пишем на госпожа Джаксън... Аз писах вече!

Бейкър внимателно го погледна. Подозира ли нещо тоя дявол Фреди? Но Фреди наблюдаваше конниците, които начело със Сен Клер препуснаха към тях.

- Тя още не ви е отговорила! Защо да бързаме.

- Не ставайте дребнав, паша. Може ли човек да знае по кои причини една дама не е писала.

- Може би сте прав. - И Бейкър неволно си припомни с копнеж червените коси на Маргарет, припомни си я как се смее и как умее да насочва разговора по желан от нея път.

- Би трябвало да й изпратим друг някой трофей - прибави той, но се побоя, че думите му ще го издадат, и побърза да каже: - Може и на леди Емили... на Една Гордън.