Стефан Дичев - Пътят към София

- Добре ли се забавлявате, госпожо!

- Къде се загубихте? - попита тя, но чувствуваше се, че не мисли за него. Зениците й се бяха разширили като у кокаинистка. - Очаквах да ме поканите! - прибави тя с принудена усмивка.

- Искрено съжалявам... Ако знаех!

Той се учудваше, че я вижда пак с капитан Амир. Но нима при нея човек трябва да се учудва? До тях беше Филип и, както винаги, той стоеше изпънат, с дигнати рамене и тържествуващо изражение, ала Климент веднага почувствува някаква промяна в него. Ревнува. Сигурно ревнува.

- Лека нощ - каза Климент.

- Толкова рано?

- Лекарска съдба, госпожо Джаксън. - И той се поклони.

- Бай бай! - махна му с ръка тя.

Двамата й кавалери мълчаливо кимнаха.

Андреа се беше присъединил към компанията на мадам Леге и Климент отдалече чу гласа му:

- Любовта е вятър!.. Не, няма любов!

- Как тъй няма любов? - протестира граф Тибо.

- Няма. Няма.

- Може пък и да няма - кимна Позитано. - Аз, като женен, не смея да твърдя.

- А пропо. Вие женен ли сте, приятелю? - попита старата дама.

- Пазил ме бог! - направи комична гримаса Андреа.

Но той наистина е полудял, гледаше го удивен брат му. Какви глупости приказва! Трябва по-скоро да го измъкна...

И го хвана изотзад за лакътя.

- А, ти ли си? - извика Андреа, обгърна с ръка плещите му и го изтика напред.

- Госпожи и господа! Брат ми - мой ангел хранител!

Цялата компания избухна в смях. Те добре познаваха доктора; а при това бяха така весели, че всяка дума на Андреа им се струваше шега.

- Ето, че си встъпвам в длъжността - насили се и се усмихна Климент. - Налага се веднага да си вървим, братко мой.

- Да си вървим!.. Сега?.. Я стига...

- Не, изключено! Рано е!.. - запротестираха много гласове.

- Не го пускаме - надигна се от канапето мадам Франсоаз.

- Съжалявам, госпожо. Семейни причини.

- Дявол да го вземе! Какво...? - И Андреа може би щеше да му извика, че лъже, но светлите очи на Климент студено и властно присрещнаха неговите.

- Важна новина - прошепна той на български.

Андреа затихна за миг, сякаш да премисли; после вдигна рамене.

- Е, тогава... До следващия рожден ден на госпожица Сесил! - рече той насмешливо. - Лека нощ, госпожи и господа!

- Лека нощ, фараоне! - рече млечнобялата Една Гордън, сякаш да му припомни нещо, което само двамата знаеха.

- Очаквам да ме посетите през седмицата, приятелю! - кимна му благосклонно и старата дама. - Докторе, заповядайте и вие, Сесил ще се радва!

- Да!.. Да!..

- Лека нощ...

Какво става? Него поканиха на приема покрай мен; сега мен канят в къщата си покрай него. Изобщо преображение, мислеше Климент, когато тръгнаха към изхода.

- Какво има? Какво те прихвана пак? - чу той до себе си сърдития глас на брат си.

- После ще ти кажа.

- После! Държиш се с мене като с болен!

- Тихо. Ела, трябва да се сбогуваме и с консула.

Консулът беше с Неда и докато се сбогуваха, Климент отново се изненада и възмути от брат си. Весел, шумен допреди малко, Андреа внезапно занемя. Той стоеше и гледаше замислено Неда, но я гледаше някак блуждаещо, сякаш не я виждаше, и когато трябваше да й подаде ръка, само стреснато се поклони и бързо тръгна към изхода.

- Нямаш за две пари възпитание! - застигна го ядосаният Климент. - Защо се държиш като препариран! Хората те поканиха, а ти...

- Остави ме! - изръмжа Андреа.

- Да не са те засегнали нещо?

- Кой? Тя ли?

Неочаквано той се усмихна, но брат му се беше обърнал да поеме от Калимерата шинела си и не видя каква горчивина имаше в тая усмивка.

- Е, казвай сега? - рече с друг глас Андреа, щом излязоха от консулството и се запътиха към дома си. - Да не са вземали и Златица?

Климент погледна дали няма наблизо някой, хвана го под ръка и прошепна:

- Случило се е нещо страшно, братко. Заловили са го.

- Заловили? Как... Кого?.. Него?!

Вестта за падането на Етрополе се пръсна из града още на другия ден след приема. Андреа я занесе на ранина в хана на бай Анани и после между учителите. А и в чаршията Коста не го сдържаше на едно място; той току обикаляше от дюкян в дюкян, шепнеше и разправяше и намигаше... Споменаваше, дето трябва, за напредването на руснаците и докторът, но както винаги внимателно, предпазливо - дори по-предпазливо отпреди. Той добре познаваше османлиите и не се съмняваше, че след залавянето на руския агент те сигурно дебнеха всеки българин, от когото са могли да излязат разкритите сведения.

И така, до обяд вестта за напредването на руснаците обреди всички дюкяни, ханищата, вмъкна се в къщите. Разговорите за Горубляне и за селяните, докарани в Черната джамия, бяха изместени, или по-точно, погълнати от новото известие. Някои дори започнаха да виждат връзка между двете събития. "Наближава - шушукаха си те. - Започва се"... След многомесечното очакване всичко идеше така внезапно, така тревожно - радостно, че в началото никой не знаеше какво да мисли. Разбойничества и пожарища бе имало, откак се помнеха. Вчера, оня ден те само говореха на хората как неспокоен и несигурен е животът им. Ала днес мнозина вече казваха: "Щом са започнали да палят, значи братушките наистина приближават!"... "Приближават - клатеха глава други. - Но какво ли ще заварят..."