Стефан Дичев - Пътят към София

- Блазе ви! На хубаво място отивате, госпожице! - каза угоднически Джани бей.

Тя неволно задири с очи Леге.

- Аз в Париж съм живял цели две години - продължи беят и тя чак сега съзна как добре говори той. - Вие, казваше ми моят роднина Амир, сте ходили някъде на учение? Там ли?

- Във Виена - рече тя и по навик щеше да спомене за своя пансион, когато неочаквано две тъмни, святкащи очи я пронизаха... Пак Андреа! Тя занемя. Защо с неприязън, с презрение? Ядосана, объркана, тя внезапно съзна, че тоя, с когото танцуваше, не е само турчин, а че той е Джани бей - полицейският комендант, за когото неведнъж бе чувала да говорят с омраза и баща й, и брат й, и Леандър... Та тия ръце, дето ме държат, са убивали... убивали са мои сънародници, изтръпна тя. И как може сега да танцувам с него... Не! Не!.. Тя изведнъж извърна глава и задърпа едрия турчин навън от кръга на танцуващите.

- Какво, госпожице, какво има? - говореше той изненадано, с подчертано учудване и участие - една странна смесица от придобита галантност, пренебрежение и притворство, докато в същото време очите му зад гъстите мигли я гледаха с хладен и безстрастен блясък.

- Зави ми се свят... Не... Стига - прошепна тя беззвучно и побърза да освободи кръста си от огромната му ръка.

- Какво става при вас? Неда, не сте ли добре? - откъсна се от кръга на валсуващите изненаданият Леге; в същото време той кимаше и се извиняваше на мис Пейдж, с която бе танцувал.

- Прощавай, консуле! Изглежда много силно съм въртял годеницата ти! - засмя се Джани бей.

При това той наблегна на думата "годеница" и явно искаше да поласкае и консула, и нея, но нито Леге, нито Неда се почувствуваха поласкани.

- Леандър - рече тя, - бих искала малко лимонова вода... Извинете, мис Пейдж!..

Леге помоли бея да прави компания на англичанката, хвана под ръка Неда и внимателно я поведе към бюфетната.

- Още ли ви се вие свят, скъпа моя? - попита все тъй внимателно той, когато влязоха в дългата празна сега стая на бюфета.

- Не...

- Не! Елате, елате да пием нещо, Жан Жак не е тука, но ние можем да си налеем и сами, нали? Какво искате?

- Простете, Леандър! Не можех повече... Не исках да танцувам с тоя...

Той стреснато се взря в нея. По свежо избръснатото му лице избиха тръпчиви червенини.

- Обиди ли ви... той?

- Не... Не... Но не мога с него... Не искам!

Той я разбра, усмихна се съчувствено.

- Скъпа... скъпа... - прошепна той, озърна се, видя, че са сами, и бързо я прегърна.

- О, ще влезе някой! - дръпна се изплашено тя, но той не я пусна.

- А ако знаете само каква новина имам!

- Каква?

- Говорих с мама - прошепна той. - О, всичко се нарежда! Всичко е на добре!

Тя цяла потръпна: всичко е на добре...

- Да знаете само как съм радостен; - рече въодушевено той. - Аз и преди ви казах: не завися от нея и при всеки случай ще се оженя за вас!.. Но... но повярвайте ми... Човек винаги иска щастието му да е пълно! Кажете ми, радвате ли се?

- Радвам се, Леандър.

- Не, не го изрекохте както трябва. Кажете: щастлива съм!

- Щастлива съм, Леандър.

О, господи! - изстена тя в себе си, съзнала, че за първи път го лъже. О, защо не съм така щастлива, както очаквах?..

Тъмнината скриваше лицата им. Но гласовете бяха ясни; всеки със свой характер, своя настойчивост.

Басът каза:

- Струва ми се, че въпросният път е загубена работа, Пиер.

- На картата пътят е ясно отбелязан! - възрази висок, слабо фъфлещ глас. По изговора личеше, че е на французина.

- Коя карта?

- Австрийската.

- Да, нашата - бързо потвърди някой от тъмнината, там, дето светулкаше цигара, в червената светлинка, на която проблясваха очила.

- Възможно... Ние си служим с изданието на Sampson low and C°. В нея е посочено пътека.

- Може би говорите за различни пътища, Мейтлън - намеси се друг глас, много спокоен, много размерен, съвсем английски глас, при все че говореше по французки безупречно правилно и ясно.

Те седяха на големия покрит балкон пред Зимната градина и пушеха. Климент ги беше заварил тук в тъмнината и без да знае кои са, без да им се обади, остана при тях. Той нямаше като брат си настроение за танци. Може би щеше да изгуби своето настроение и Андреа, ако му бе казал за Дяко. Не му каза, не защото го щадеше, а защото се боеше, че Андреа ще се издаде. Хладно беше. Насреща, през непрогледния двор, отдето лъхаше на влага и конюшня, се очертаваше дългата преграда на някакъв зид. Минаре се изрязваше вляво: А далече между безразборицата покриви, се надигаха куполите на "Свети Крал". Нямаше луна. Само тук-таме звезди, но и те дребни и безжизнени.