Стефан Дичев - Пътят към София

- Наше производство - обади се един от немците.

- На Берковския път други десет хиляди... На превала към Буново и Златица още толкова...

- И градът е пълен с войски...

- Вие, разбира се, сте прав, Тийл. Но още по-важно е, че градът е пълен с муниции и провизии.

- Това, което... за Плевен?

- И което сега ще бъде за София... Да, съжалявам, Тийл, но както виждате, скоро няма да си тръгнете за отечеството!.. Тоя път, струва ми се, турското командуване няма да повтори грешката от Плевен.

- Да се надяваме!

- С основание, господа. Преди всичко отбраната се изнася далеч по планините. Това е важно. Градът е пребогато снабден и предстои още...

- Да, да... разбирам!

- Ясно!.. Ясно!.. Съвсем основателно! - заговориха всички едновременно.

- Важното в случая е, че отново би се разтегнал руският фронт, докато турските сили ще се съберат наедно. И особено комуникацията.

- Вие сте прав... За разлика от Плевен!

- Предимството, любезни фон Тийл, е в това, че София, има едновременно връзка и с Константинопол, и със Солун, и с Ниш.

- Стратегически блестящо намерено! И изобщо, извинете, тука няма турци, нали, струва ми се, че в тая идея има пръст и вашият генерален щаб, драги господа британци!

- Много далече отивате - засмя се басово Мейтлън.

- Е, ако не щабът ви, то вашите съветници, сър Лайонел. Вие самите! Да, можете да отричате...

Внезапно във въодушевения глас на фон Тийл навлезе неувереност.

- Да - рече той. - Всичко е добре замислено. Само че ако сега Гурко изпревари и завземе прохода към Златица... Страхувам се, господа...

- Кой се страхува тук? От какво се страхува? - най-безцеремонно викна някой откъм вратата на балкона.

Климент стреснато се извърна. Беше Барнаби - главата му чак до рамката, разкрачил се, запречил цялата врата, сякаш с намерение да ги излови до един.

- О, Фреди! - развикаха се от тъмнината на балкона. - Елате да разрешите големите проблеми!

- Никакви проблеми не искам да разрешавам! Мейтлън, познавам те по биволския глас, че си ти! Аликс не е ли тука?

- На ваше разположение, сър - рече познатият на Климент глас.

- А, скрил се е! Вечният страх от дамите! Но чувайте, полковник! Използувайте! Не вярвам там да ви се удаде по-голяма възможност!

- Ол райт! - рече Аликс, размърда се, стана бавно от стола си и мина край Климент, сух, безстрастен като собствения си глас. - Предполагам, че вие вече сте отбелязали достатъчно подвизи, сър?

- Да - кимна Фред Барнаби. - Уви, нямах свидетели. А без свидетели, нали знаете. Мейтлън, идвате ли и вие? Господа!..

- Най-добре да станем всички - каза бързо единият от немците и Климент се сети, че е оня, на когото беше студено. Ала щом мъжете се източиха един след друг и влязоха в осветената Зимна градина, те престанаха да бъдат за него гласове, той виждаше вече униформите на двамата англичани (както Аликс, и Мейтлън беше полковник), отбелязваше меката брадичка на Пиер Оливие, приятната външност на русия фон Тийл и още другите трима, единият от които беше с очила. Фреди веднага ги поведе към салона, вървеше пред всички, обръщаше се, говореше им нещо и се усмихваше самодоволно.

Климент остана сам на балкона. За известно време той нищо не мислеше - дори не и за оная тъй важна новина за София, която неочаквано бе чул, после се сети за нея, съзна как нужна би била тя на руснаците, ако да имаше начин да им я съобщи... Но нямаше го Дяко и едва ли щеше да дойде друг вместо него.

Той очука лулата си в железния парапет на балкона, надигна се и влезе в Зимната градина. Лакеят Жан Жак бе поставил там две застлани със зелено кадифе маси и около тях седяха мъже, играеха на карти и не искаха да знаят нито за танците, нито за войната.

А какво ли прави моят брат? Сигурно се е върнал пак в бюфетната? Климент тръгна да го търси, ала душата му беше така разпъната и омаломощена, че никак не се разтревожи за Андреа. Да прави, каквото си ще, мислеше той. Всичко се е така объркало, та човек вече не знае кое е добро и кое е лошо!

Той стигна портала и мина в големия салон, ала още на мига се спря. Андреа беше там. Андреа танцуваше с една от сестрите на английската болница, но той не само танцуваше. Той беше разпуснато весел - въодушевен, шумен. Нещо пееше, нещо кимаше с глава. Другите го гледаха, смееха се, кимаха, пееха и те... О, колко възмутително, колко престъпно и греховно е, когато оня така неотдавна е издъхнал!..

Едва дочака края на валса и се запъти към брат си.

- О, докторе! - извика му мисис Джаксън.

Той я приближи. Обичайната му любезна маска прикри всяко вълнение.