Стефан Дичев - Пътят към София

Него ден към обяд за фронта тръгнаха урфанските батальони на подполковник Ахмед Шюкри бей и два ескадрона триполитанска конница с бели наметала и дълги пики. Източи се и една батарея деветсантиметрови Крупови оръдия. А с войската заминаха хората на генерал Бейкър паша, полковниците Аликс и Мейтлън с останалите по-низши чинове от щаба и с ординарците. Разбира се, Фред Барнаби се намираше между тях. Той беше облякъл пак своите необикновени дрехи от жълта кожа, усмихваше се на дамите, излезли да го изпратят, и шумно обещаваше на мисис Джаксън още веднага да й пише "всичко най-подробно", защото тя внезапно бе решила да отложи с няколко дни заминаването си за фронта.

Нищо особено нямаше в това изпращане. Подкрепленията, които отиваха, бяха малобройни в сравнение с частите, минавали неведнъж през града, но за изтръпналите граждани ставаше все по-ясно, че войната осезаемо е приближила и че предстояха изпитания, които може би щяха да преобърнат живота на всеки един от тях.

И ето, че се заредиха дни, цяла седмица, през които слуховете в града ту се засилваха, ту отслабваха. Говореше се, че руснаците са отблъснати от Етрополе. Кореспондентите споменаваха дори някакъв руски генерал - Дандевил, същия, който завзел Етрополе; сега той бил прогонен оттам или убит, или пленен... Изглеждаше, като че има нещо вярно в тия слухове, защото в града докараха цяла колона пленени руснаци. Андреа ходи да ги види и вечерта бе така мрачен и зъл, че Женда избягваше да се мярка пред очите му.

Затова пък на другия ден дойде писмо от Фред Барнаби и то първо хвърли известна яснота върху онова, което ставаше на фронта. Маргарет го прочете на глас в английския клуб, който Климент усилено бе започнал да посещава. Фреди пишеше за куп приключения и чак накрая споменаваше, че хер Дитрих (той си бе наумил да нарича командуващия фронта с някогашното му немско име) решил внезапно да прегрупира армията си, "тъй като по независещи от него причини ранобудният Гурко зае прохода към Златица, а друга негова колона настъпва към селото Правец и може би отива към Орхание".

"Изобщо - пишеше Фреди - тоя руски генерал съвсем не ми се струва толкова наивен, както нашите добри приятели го оценяват. Моят паша (разбираше се Бейкър), предполагам, е едничкият, освен мен, който проумява това!.. Иначе всичко е наред. В планината вече има сняг и на човек му се струва, че е дошла Коледа. Вчера предадох на Аликс първия урок по лов на глигани. За съжаление той, изглежда, се е родил невъзприемчив и разбира от глигани тъкмо колкото от жени. Безнадежден случай! Приложени, изпращам Ви двата зъба на глигана - това наистина е един екземпляр, за който си заслужава да се разходи човек от Челси дотук! Поздрави от всички, а най-пламенни от нашия паша, за което с основание подозирам, че има причина".

Изобщо писмото беше тъкмо такова, каквото можеше да се очаква от Фреди, и всички се смяха, а мис Гордън и мис Пейдж дълго разглеждаха зъбите на глигана. Но за Климент ставаше ясно, че турците търпят поражение след поражение и че напредването, за което още Дяко му бе говорил, имаше едно направление, една цел - София.

Нея нощ той дълго говори с Коста и с най-малкия си брат и дълго тримата разглеждаха картата. А на сутринта Андреа тръгна пак по ханищата и между учителите. И Коста отново не можеше да стои спокоен в дюкяна на баща си, ходеше, шушукаше и се заканваше на турските първенци от Алигина махала; на него те никога нищо не бяха сторили, но бяха вършили не една неправда и не едно беззаконие, за които Коста сега с озлобление си спомняше.

Откак напусна София и заживя с напрежението на фронта, генерал Бейкър чувствуваше, че увлечението му към Маргарет добива своя истински смисъл. За него тя не беше само жена; за него тя беше жената от големия свят, умна, неуловима, сиреч такава жена, каквато често му бе липсвала, докато служеше в азиатската част на империята и каквато сега отново щеше да му липсва. Като истински джентълмен (въпреки превратностите на съдбата си той държеше да бъде джентълмен), Бейкър избягваше да разсъждава за чувствата си, още по-малко да ги доверява - дори и на Фреди, който въпреки това ги подозираше. Само понякога, докато яздеха от позиция на позиция или бягаха нощем под напора на внезапно връхлетелите ги казаци, Валентин Бейкър се залавяше, че си спомня за нея - как спокойно бяха пътували до София; как бе пил чай в уютната й квартира и колко се смяха тогава на незабравимата мис Далайла; как си бе кроил да танцуват първия валс на приема у французкия консул... Да, дойде онова глупаво известие за Етрополе и всичко се преобърна.