Стефан Дичев - Пътят към София

Внезапно тя се сети, че също го гледа, спомни си как напреди при неговото влизане беше срещнала и отбягнала погледа му, ядоса се на себе си, възмути се, нарече се с лоши имена и задърпа Леандър да се махнат оттук.

- Какво?.. Къде? - не разбираше той.

- Да идем до бюфетната... Или в Зимната градина.

- Защо? Какво се е случило, Неда?

- Не мога да слушам такива... Просто невъзпитано!

- О! - рече той развеселен и както я държеше под ръка, притисна лакътя й. - Какво си дете още!.. Време е наистина да пораснеш!

Тя цяла се обля в руменина и той се засмя, доволен, че думите му са я смутили.

Но тя не мислеше за неговите думи. Те само й припомниха разказа на Андреа - за вакханките, как ги е виждал... И дали само ги е виждал ? А после как каза, че той харесва белите жени... И спря многозначително очи на нея. О, тя сега разбираше, той я харесва именно така... Колко е обидно!..

- Хайде... Хайде да вървим! - рече тя глухо и изплашено.

Ала в същия миг оркестърът зад тях засвири.

- Тогава да танцуваме - предложи Леге.

- Да, да танцуваме, Леандър.

Тя очакваше той да я прегърне (един заслон срещу грубостта, уви, не и от смущението й, което извираше отвътре), когато някакъв още по-висок мъж с ослепително бял нагръдник и самоуверена усмивка се изпречи между тях.

- Възмутително е, консуле! - рече с негодувание той.

- Кое, господин Барнаби?

- Как кое? Обсебили сте тая млада леди и само вие танцувате с нея! Казаха ми, че е ваша годеница, да?

- Приближили са истината!

- Е, щом е така... Госпожице! - И Барнаби простря дългите си ръце, прегърна Неда и силно я завъртя.

Хванаха се да танцуват и други двойки; кръгът край кушетката изтъня. Изоставят го безпричинно тържествуваше Неда. Но когато погледна пак, тя откри, че мадам Франсоаз е сама. А той?.. В същия миг тя го видя недалече от себе си. Беше прегърнал Една Гордън, въртеше я и я гледаше право в месестата, издадена уста. Помежду блеснаха очилата на доктор Гайдани... някаква жълта коса... И друга, червена... Маргарет! Пак с Амир! А къде е Филип?.. После изведнъж изникна отново Андреа и дамата му.

Неда го чу да казва:

- ... само че ако го напиша, ще излезе постно като манастирско ядене...

- Какво?.. Какво?.. - викаше мис Гордън.

Да пише? Тези безсрамни истории ли? И тя го кара!.. Той мина съвсем близо до Неда, раменете им се допряха и тя помисли, че ще се блъснат. Но Андреа изви, прелетя, лек, подвижен, с пламтящ поглед, който я опари.

От въртенето главата й се замая. Тя позабави кавалера си, поспря стъпките си. Фред Барнаби я погледна отгоре и нещо каза, но тя не го чу. Мислите й бяха другаде. Фреди се принуди да повтори:

- Консулът не трябва много да танцува!

- Не трябва?

- Да!

- Не разбирам - сви тя заоблените си рамене.

Очевидно той очакваше тоя отговор и покровителствено се усмихна.

- Валсът задъхва! - каза.

- Да, всеки се задъхва, щом се измори...

- Зависи от възрастта!

Тя не разбираше сериозно ли говори или се шегува тоя дълъг господин, за когото казваха, че всичко му е позволено. Все пак, ако това беше шега, в нея имаше нещо обидно, неблагородно. Защо тъкмо пред нея споменава възрастта на Леандър? Как си позволява?.. А се мислят за джентълмени, рече си тя и стисна презрително устни. Не, не искаше да разговаря. И без това смут и объркване витаеха в душата й.

Валсът свърши и Барнаби я отведе при консула, като не пропусна да каже няколко от своите шеги. После музикантите неочаквано засвириха полка и тя трябваше да танцува с долетелия отнейде Позитано. Заредиха се граф Тибо и барон фон Хирш, който през цялото време й говореше на "weanarisch"; а след тях и помощникът на Леге сметна за своя обязаност да я покани. Дори и капитан Амир, от когото тя неволно изпитваше страх, и той остави временно своята мисис Джаксън, та да танцува с Неда втората полка. Само Андреа не я покани. Тя чувствуваше, че той нарочно я избягва, виждаше, че умишлено кани за втори и трети път мис Гордън или сеньора Джузепина, когато самата тя, Неда, беше тъй близо до него. Неговото пренебрежение я учудваше. Тя си бе намислила, ако все пак в края на краищата я покани, да му откаже (щеше да се престори на уморена). Ала ето, че вместо него пред Неда се изпречи снажният, окичен с ордени и с пръстени Джани бей; нему тя не смееше да откаже и пак се впусна да танцува. Колко странно, мислеше си. Навън заради тях жена не смее да върви сама по улицата, а тук тоя важен турчин танцува с мене... С мен, една гяурка!.. Досмеша я. Погледна го в широкото брадато лице. Какъв белег има между веждите!..