Стефан Дичев - Пътят към София

Когато валсът свърши и двамата с Леандър се спряха при леди Стренгфорд, Неда използува един миг и незабелязано пак се извърна да погледне към Андреа и мадам Франсоаз. Изненадана, още по-разтревожена, тя видя, че край тях се беше образувала цяла компания. Не само мъже; повечето млади дами, които досега танцуваха, се бяха струпали там, и Андреа, допреди непознат, неочаквано се бе озовал в центъра на толкова много внимание. Той не седеше вече на канапето, а стоеше прав между високата синьора Джузепина и мис Една Гордън, твърде самостоятелна млада дама, милосърдна сестра в английската болница, за която Неда неведнъж бе чувала да се подмятат двусмислия. Тънък, странно преобразен и красив в черния фрак, той говореше разпалено, надвесваше се над мадам Франсоаз и чудно, никой не се подсмихваше. Дамите го слушаха с любопитство и игриво участие. А млечнобялата мис Гордън, както се стори на Неда, го гледаше и прекалено заинтригувана. Само от разказа му ли? Какво ме засяга мене! - рече си ядосано Неда. Както си иска, така да го гледа...

Тя се заслуша в разговора на своята компания. Леге казваше на Емили Стренгфорд, че най-сетне е получил известие от французкия Червен кръст.

- И какво гласи това известие, драги консуле? - попита с неземния си глас виконтесата.

- Възможно най-доброто, леди Емили!

- Най-доброто? Искате да кажете...?

- Ще бъдат изпратени санитарни мисии и при двете воюващи страни!

- О! - извика тя тихо. - Разбирате ли, Грин?

- Да, леди Емили. Французкото правителство все още се колебае... Прочее, това нас не ни засяга, нали?

- Да - потвърди тя. - Това наистина засяга другиго.

А мен? Мен засяга ли ме, мислеше мрачно Неда. Разговорът на ония там, при канапето, той ме засяга, да. Но всичките тези болници, недомлъвки... съмнителни известия за войната... Тя отново изви глава. Погледът й упорито се опря върху лицето на Андреа, извърнало в тоя миг профила си към нея. Колко е особено наистина челото му каза си тя и неволно си припомни как бе писала някога в своя ученически дневник: "... а челото му е така хубаво, че ми се иска да го целуна..." Тя ли беше писала това - тя, тринадесетгодишната! И защо задрасках тогава думичката "целуна" и я заместих с "погаля"? О, какви глупости си спомням. Детинщини... Но ето, аз не знаех, че той говори по французки? Отде е научил? Кога?

- С удоволствие приемам, леди Емили! Когато вие желаете - кланяше се до нея Леандър.

- Да, може би през седмицата ще ви се обадя.

- Уви, събитията се развиват твърде бързо!

- Признавам, тая вечер всички бяхме изненадани, консуле... Но... - Виконтесата едва-едва повдигна ръце, после безпомощно ги отпусна и тоя умерен, изискан жест трябваше да означава, че тя отдавна се е оставила на божията воля.

- Разбирам - поклати тъжно глава консулът, който не беше особено вярващ.

Той се поклони на виконтесата и на мълчалите през всичкото време мис Пейдж и госпожа Филаретова, кимна на Грин и поведе Неда.

- Много сте мълчалива и вие, скъпа? - погледна я той учудено, щом се отдалечиха.

Неда само сви уста, но докато се приближаваха към компанията около канапето, тя се питаше с трескаво негодувание как се бе случило така, че тъкмо Андреа трябваше да спечели старата дама и че тъкмо той - именно той, - без да подозира, й помага в тая премислена игра, сиреч повече от всички я кара да се чувствува пресметлива и унизена.

- Нужно ли е да отиваме там! - опита се да възпре Леандър тя.

- Елате, само за минутка! Искам да чуя какво толкова говорят...

Те приближиха иззад щръкналия като свещ граф Тибо, и то тъкмо в мига, когато цялата компания се огласи от неудържим смях.

- О?.. О!.. - чуваше се. - А гъркът?

- Не, не го прекъсвайте! - разпореждаше се от канапето мадам Франсоаз. - Скъпа мис Една, моля ви, недейте!..

Неда бързо прехвърли очи на англичанката. Смехът явно надуваше и нея, но тя здраво стискаше месестата си уста, отстрани на която се образуваха дълбоки, прелестни трапчинки, и правеше някаква гримаса на недоволство.

- Господинът просто скромничи, мадам - каза тя. - Да?

И Неда видя как мис Гордън впери закачливите си очи в очите на Андреа.

- Е добре, предавам се! - разсмя се и той. - Просто исках да бъда дискретен...

- Не! Не! - запротестираха дамите. - Дискретността е едно... Вие не ни казвате най-любопитното!..

- Тогава... няма какво! Ето я как продължи историята с театъра...

- Е, най-сетне?!

- Гъркът, Хризопуло... Той беше една лакома лисица. Мръсник направо! Виждали сте такива - както те гледа, ще те продаде... Да, на такива хора парата им е господът! Иска ти се да му тупнеш един в муцуната...