Стефан Дичев - Пътят към София

- Ще разуча - кимна Сен Клер. - Капитан Амир!

Различил гласа му между другите, младият адютант се освободи от дамите и приближи. Двамата се отстраниха.

- Наредете веднага да пуснат брата на Будинов - каза тихо майорът.

- Как? Брата на доктора? - изненада се адютантът.

- Там, правият. - Най-добре го освободете от работа - каза Сен Клер. - Консулите го познават... И изобщо съобразявайте се сега!

Амир внимателно срещна очите му. Като адютант на коменданта, той беше убеден, че разбира от голямата политика. Кимна.

- А другият? Той ги е бунтувал да не работят?

- Предполагам, че Джани ще се погрижи за него - рече неопределено Сен Клер.

Той се върна при консулите, каза, че е разучил случая и че младият Будинов ще бъде пуснат. След това предложи да продължат.

Но Леге извади часовника си и го погледна.

- Забавихме се, отива на единадесет. Аз трябва да се връщам - каза той замислено, спомнил си, че в дванадесет часа го викат на телефона от Цариград.

- Имате време да обиколим табията! - настоя Сен Клер. Не му се искаше да прекъсне разговора за войната, подхванат от самия него с надежда, че най-сетне ще сломи упорството на двамата консули, сиреч, че ще ги убеди да изпращат на своите правителства възможно по-благоприятни за турците доклади.

Андреа слизаше напряко по хълма, поглеждаше от време на време към града, спираше се и пак тръгваше... Другия, шопа, пребит и вързан, бяха откарали с някаква каруца. А той си отиваше в къщи... Отиваше си, съпроводен от погледите на приятелите си, тия насмешливи, озлобени, тия завистливи погледи, които сякаш още пробождаха гърба му. Какво искат от мене? Страхливци, мислеше той. Аз каквото можах, направих - и мен ме чакаше същото като Тодора... Виновен ли съм, че консулите се застъпиха?.. А ако бяха те на мое място, нима щяха да рекат: не, не ме пускайте!.. Знам ги, признавам ги... о, достатъчно вече ги познавам! И защо се срамувам сега от тях?..

Той стигна пътя, който се виеше край табията, и неусетно тръгна по него. Горкият бате Коста, само него съжалявам... Беше се побъркал от страх за мене... Той тръгна по пътя, а мисълта му не се откъсваше от Коста. Представи си изплашеното му лице и как после го прегърна, разплакал се като някоя жена от радост... От радост - докато другия го откарваха... Каква е тя, такава радост? И Андреа пак чувствуваше срам, и пак продължаваше да успокоява сам себе си и да си казва: поне направих, каквото ми беше по силите; а ония побягнаха...

На завоя вятърът го пресрещна, вледени изпотеното му тяло; той цял изтръпна и се разкърши. А като погледна към по-долния завой, видя каруцата с вързания Тодор и с двете заптиета... Ако бе револверът му тук, отгоре би могъл да стреля в едното заптие, в другото... Не, оня е вързан, каруцата вече влиза в Подуяне; после хората по табията; и другите, които слизат, които се качват по пътя... О, какви безплодни мисли! Какви безумни мисли, говореше си Андреа и не отмахваше очи от вързания, притиснат между заптиетата Тодор. Откарват го. В Черната джамия или в Каракола? По-вероятно в джамията - при горублянците; и при предишните от Ихтиман и от Ташкесен... Няма да лежиш дълго, брате! Както вървят работите, месец-два и други ще влязат на ваше място...

Сетил се за руснаците и за тяхното напредване, той се ободри. Случилото се вече не му се виждаше така тягостно. Той закрачи по-бърза, енергично... Срещаше коли, натоварени с дървен материал и камъни, отминаваше ги. Не, не, няма да остане повече в града! Непоносимо е да стои тук. Ще се прехвърли някак при руснаците. Иска да участвува в сражения... Чета ще съставим с други такива като мен. Или пък най-добре в руските части - ех, щом съм там!.. И тъкмо си представяше как ще изглежда в руски мундир, с пушка, със сабя, когато ритмично подрънкване на звънци зад него пропъди въображението му.

Той се отстрани неволно, обърна се да погледне кой иде. Видя белите кобили на консулския файтон. Калимерата седеше горе на капрата между разветите байрачета; отзад Леге бе сам, облегнат, сложил крак връз крак. Той забеляза Андреа, позна го и веднага извика на файтонджията да спре.

- Качете се - предложи му той.

Да се качи! След всичко и с файтон ли да си иде!

- Ще изкалям седалото!..

- Нищо, нищо... Качете се!

И Леге покровителствено му направи място до себе си, но Андреа седна срещу него.

Известно време двамата мълчаха. Най-сетне консулът попита:

- Какво се случи всъщност там?

- Нищо особено - рече Андреа, без да го погледне.

- Но адютантът споменаваше някакви московски агенти?