Стефан Дичев - Пътят към София

Той слезе при конака, поблагодари още веднъж и се сбогува с Леге, а черните му вежди продължаваха насмешливо да се вдигат и устните му дори прошепнаха гневно, щом тръгна покрай зелената ограда: "Само да не остава от вас да чакаме!"... Не, не е хубаво, не е честно, възмути се той веднага от своята несправедливост. Та консулът ме отърва от ония побеснели кучета... Какво искам повече? Друг ще го направи ли? Но едва изминал десет крачки, и той пак се сети за важната личност, която щеше да дойде, и от идването на която щяха да следват толкова много беди... Как да научи името?.. Климент би ли могъл? Или друг някой, който има допир с англичаните, който е между тях?.. Друг?.. Друг?.. Буботинов?.. Зетят на чорбаджи Мано? На Желявеца? Може би Госпожата? Защо не! У нея живее виконтесата... В съседството е болницата им... И Сен Клер постоянно ходи там... пък и другите...

Той остави пътя за в къщи, изми се надве-натри в двора на митрополията и както беше с калните си вехти дрехи, отправи се към дома на Госпожата, вдовицата на любимия му някога учител Сава Филаретов, сиреч към същия дом, дето преди години по първом бе срещнал апостола Левски.

В уличката към девическото училище, дето сега се помещаваше английската болница, имаше няколко празни коли, с които сигурно бяха докарвали ранени. Край тях клечаха пет-шестима османлии колари и санитарни носачи. Те злобно изгледаха Андреа, когато той прекоси уличката и приближи тясната висока къща на Филаретова. Там бяха спрели два файтона, единият познат вече на всички софиянци, файтонът на виконтесата, голям и тапициран с кадифе, с английското знаме от едната страна на капрата и със знаменцето на Червения полумесец от другата страна. Вторият файтон беше наемен и неговият файтонджия, куцият Сали, бе познат на Андреа от много години. Той се намираше в някакво родство с капитан Амир, а чрез него и с Джани бей, тъй като се говореше, че адютантът води сестра на бея, допреди войната бе налбантин, но откак го раниха и не можеше да подгъва вече крак, хвана се за нов занаят. Всичкото имане на Сали сега бе тоя файтон и бахчата при Кюстендилската порта, дето беше и къщурката му.

Когато Андреа удари с чукалото по вратата на Филаретова, Сали се стресна на капрата и се извърна да види кой го е събудил. Той позна Андреа - много пъти бе возил брат му, доктора; и последния път до французкото консулство пак той ги вози.

- А, ти ли си? - рече той, като на стар познат. - Виж ти... Пък аз мислех, че всички са ви взели да копаете на табиите!..

И преди я нямаше в гласа му затаената острота, с която мюсюлманите говореха на раята. Но откак се върна окуцял от фронта, откак стана файтонджия, обратно на онова, което можеше да се очаква, Сали съвсем се бе променил. Той като че ли все дремеше или си мислеше за нещо и будните му часове бяха една непрестанна благодарност към аллаха, че го е оставил жив... Но погълнат от своите грижи, враждебен, Андреа само рече:

- И тук не може без хора, Сали ага!

- Тъй, тъй, Андреа ефенди! - заклати се на капрата турчинът. - И в табора като бяхме, тъй казваха: едни са тук, казват, пък другите са при жените си... Хи-хи!.. Войната, казват, гълта! Деца трябва да се правят...

Глупак, мислеше си Андреа. Но хубаво са ви нагласили вас там... Той повече и не го слушаше, защото отвътре се зачу шляпане на чехли и някой попита кой е и кого търси. Когато му отвориха, той видя топчестото румено лице на слугинчето, попита за Госпожата и тръгна нагоре по познатата стълба, като при всяко стъпало сякаш чуваше туптежа на собственото си сърце - но не сегашния туптеж, а някогашния, когато за първи път се качваше към един нов свят на други желания и други стремления...

- Трябва да я почакаш Госпожата - говореше отдолу слугинчето. - Отиде у болницата при милостивата... Ще се върне ей сегичка, че я чака...

Той не слушаше, усмихваше се възторжено на спомените си, бутна горе открехнатата врата на салона и влезе.

Първото нещо, което видя в полумрака, беше някаква жена; стройна, млада жена, повече почувствува той, отколкото си го помисли. Тя стоеше права в насрещния полусенчест край на салона, гърбом към него и дигнала глава към осветената от отражението на прозореца картина (картина, която сам Андреа бе гледал неведнъж, защото тя представляваше пустинята на Гиза с трите пирамиди и полузарития сфинкс - не кой знае какво произведение, но рисувано от похватна ръка, с леки акварелни тонове и много слънце). Това беше последният пейзаж на Сава Филаретов, направен седмица преди да умре в Кайро. Младата жена съзерцаваше картината, а Андреа съзерцаваше нея. Той нито се запита коя е - някоя от англичанките в болницата ли е, - само му беше приятно да наблюдава нейния източен гръб, ханшовете й, деликатно очертали се в скъпия шал, с който бе наметната... И внезапно оня, споходилият го в стаичката на Мериам копнеж пак избликна в него, един копнеж за красота, за изящество, за чистота... Не, и тоя миг ще мине мимолетно, видението, там, в полумрака на ъгъла, ще се обърне, ще стане реалност и пак всичко ще бъде по дяволите...