Стефан Дичев - Пътят към София

Фред Барнаби цял сияеше.

- Обзалагам се едно срещу десет, че това са само приказки. Дайте ми някаква задача, някакво поръчение до Осман паша и аз ще проникна там!

- Ще проникнете в Плевен?

- Нужна ми е само задача, паша. Да не бъде напразно. Нещо ободряващо... В смисъл, че предстои помощ... или от тоя вид.

- Това е да се наричаш Фред Барнаби - сложи ръка на плещите му Бейкър. - Щастлива звезда - много пари - неспокойно сърце! И от войната прави спорт!

- Скучно е в София, драги мой, не съм аз виновен!.. Е, паша?

Но турчинът мълчеше.

- Все пак бихме могли да го използуваме, Шакир! - реши да помогне на приятеля си Бейкър. - Едва ли ще чуете някой друг да ни направи такова предложение!

- Разбирам. Повярвайте ми, възхитен съм... Но не сме в състояние да използуваме вашето...

- Как? Защо? Аз сам си поемам отговорността!

- Не - мрачно поклати глава Шакир. - Нямаме какво да съобщим на маршала.

- Тогава... Е, тогава ще отида без задача! - извика негодуващо Барнаби.

- Желателно е въобще да не отивате! - Гласът на пашата бе станал заповеднически. Той сам го почувствува и побърза да намери предишния си тон. - Вашето безплодно отиване там, Барнаби, да, то би отнело и надеждата, която ги поддържа... Разбирате ме, вярвам! Надеждата, която за съжаление ние не сме в състояние да подхраним с нищо реално... Да, това е положението, господа!

Той замлъкна, замисли се и за миг другите развълнувано или съобразително също замълчаха. И това ако не се казва признание... Признание, че са слаби! Че не могат да помогнат на Плевен! Че са го оставили на произвола, трескаво мислеше Андреа, като гледаше с тържествуваща наслада ту Шакир, ту Бейкър и останалите османлии и чужденци. Означава! Означава! - повтаряше си той, ужасен същевременно, че ще се издаде, че ще покаже радостта си. Означава, че и на теб, паша ефенди, не ти се пише добро... Че наистина неслучайно се срещнахме... да, да, ще има какво да съобщя на нашия Дяко! Неочаквано погледът му срещна две лъскави, маслинени очи. Позитано... Забелязал го бе най-сетне. Изненадан ли е, че е тук? Усмихва ли му се? Казва ли му нещо?

В следващия миг откъм портала някой извика:

- Но ето ги къде са!.. Господа, моля ви! Нашите дами скучаят...

Беше Леге, порозовял, усмихнат, приятно развълнуван.

- Ваше превъзходителство! О, превъзходителства! - поправи се той с широко движение на ръцете, щом видя и генерал Бейкър. - Драги Барнаби! Господа!.. Но, моля ви се, заповядайте всички в бюфетната! Време за приятни разговори винаги се намира, но човек трябва да изпълни най-първо задължението си, нали?!..

В бюфетната, дълга тясна стая, проточила се успоредно на големия салон, гостите бързаха да изпълнят задължението си към домакина, сиреч весело и шумно да ядат всевъзможните студени закуски и деликатеси, да пият шампанско, което кривогледият Жан Жак, лакеят, наливаше в разлати кристални чаши, да се чукат и да пожелават щастливи години на малката Сесил, за която отново се бяха сетили.

Климент, който беше все още с нея, неочаквано се озова сред толкова много погледи. Той дигаше чашата си, чукаше се, усмихваше се, сякаш не беше гост като другите, не беше само един домашен лекар, и то българин, а като че ли принадлежеше на семейството Леге. Сесил се беше заловила за ръката му, говореше му непрестанно и не го пускаше. Отде идеше всичко това? Защото я бе излекувал от дифтерит през зимата ли?.. Сигурно... През ония денонощни бдения тя се бе привързала към него така силно, кадифените й детински очи го гледаха с толкова доверие, че той винаги си спомняше с радостно вълнение за нея. Странно и смешно беше за околните това необичайно приятелство между младия доктор и дванадесетгодишното момиченце на консула. Но вместо да избледнее с времето, то несетно се засилваше и Климент намираше в него отмора и спокойствие, тъй редки напоследък в живота му.

- Да доживееш сто години, миличка! - прегърна я Позитано и после чукна чашата си в голямата й преполовена чаша със сироп. - Е, поздравления, Леандър... Щастливо празненство, госпожо Франсоаз... Наздраве, докторе...

Наистина, защо поздравява и него? След маркиза и синьора Джузепина чукна се със Сесил и разточителният на комплименти барон фон Хирш, и избръснатият до престъргване фон Валдхарт, австрийският консул (закачливо румено старче с млада жълтокоса жена), и Филип Задгорски, който с престорена сърдечност кимна на Климент; а веднага след Филип дойде и мисис Джаксън.

- О, докторе! - каза тя. - Чувствувам се превъзходно. А вие?