Стефан Дичев - Пътят към София

- Трябва да потърся брат си, докторе... Господа!..

- Вървете, разбирам. Младостта си иска своето, да.

- Докато ние философствуваме тук, другите заеха вече дамите! - чу Климент зад себе си веселия глас на доктор Гайдани.

Той не се обърна, отдалечи се, размеси се с гостите, които бяха започнали да излизат вън, в големия салон, остави чашата си на някаква етажерка и през всичкото време напразно се оглеждаше за Андреа. Чувствуваше се прекършен, отмалял, целият в студена пот. Горкият... Каква смърт, повтаряше си той. Да, само това да научех, щях да разбера, че е Дяко...

Все още не можеше да открие Андреа. Или очите му само блуждаеха, не виждаха?.. На вратата той срещна мадам Франсоаз, която водеше Сесил да спи.

- Казват, че съм голяма, а искат толкова рано да си лягам! - дигна към него нажалени очи девойката.

- Целият ден е ваш, Сесил... Имате ли утре пак урок по музика? - попита той, а умът му беше далеч.

- Да - рече тя. - Знаете ли? Уговорихме се с Неда аз да й предавам всичко, каквото науча при леля Джузепина! Неда също има спинет! Нали е прекрасно!..

- Да, да... Прекрасно.

- Кажи "лека нощ" на доктора и да вървим - рече нетърпеливо мадам Франсоаз.

Девойката каза "лека нощ" и той се сбогува с нея, като механично ги съпроводи до дъбовото стълбище. После се обърна и тръгна към другата врата на бюфетната, обладан пак от преживяния ужас, от мъката си и от всичките ония опасения, които едно по едно се събуждаха в душата му. А ако полицията някак се добере до източника на сведенията?

Ако в бележника на Дяко намерят някакъв знак, който би ги навел на правата следа? Ако всъщност ги подозират вече и ги наблюдават?..

Той отмина музикантите, които се готвеха да свирят, и ускори крачки към бюфетната, защото през вратата му се мярна лицето на Андреа, когато внезапно застина на мястото му. От антрето, един след друг, влязоха двама униформени мъже - ония, за които не беше помислял, но които мигновено събраха всичкия му ужас в едно. Бяха майор Сен Клер и младият адютант Амир; същите, които бяха придружили доктор Грин в неизвестната посока.

Те и двамата се отправиха към него. Разбрали са!.. Знаят, стрелна се в мисълта му. Да побегне ли?

- Хело! - рече Сен Клер, като му подаде ръка и по навик се усмихна. - Какво, весело ли е?

- Весело е - отвърна Климент и почувствува нозете си да се подсичат.

- Генералите са тука, нали?

- Генералите?..

- Шакир паша и генерал Бейкър?

- Да... мисля. Тук бяха. Не са си отишли, предполагам.

- Най-добре вие ги потърсете, Амир. И без това ще останете на приема - обърна се към адютанта Сен Клер. (Климент чак сега съзна каква промяна има в майора - както никога той беше с фес на главата и в син офицерски шинел). - Ще ги чакам вън; трябва да тръгнем веднага - прибави Сен Клер. - И внимателно, капитане, да не се шуми много! Довиждане, доктор Будинов, благодаря!..

- Довиждане, майор Сен Клер! - рече Климент, разбрал само, че не са дошли за него и че с ножа Дяко наистина бе прекъснал не само своя живот, но и всички нишки, които водеха към съучастниците му.

Неочакваното излизане на двамата генерали от приема изненада всички, ала в общата залисия то скоро щеше да бъде забравено, ако Фред Барнаби не беше казал на мисис Джаксън и на още двама-трима свои познати, че се наложило пашите веднага да заминат за фронта. Наложило се? За фронта? Защо? - залюбопитствуваха кореспондентите Фреди, от когото генерал Бейкър не бе скрил нищо, разправи, че току-що било получено тревожно известие. Една колона от отряда на Гурко, колоната на генерал Дандевил, внезапно завзела Етрополе!.. Ония, които знаеха къде е Етрополе - а скоро и останалите научиха, - не можеха да повярват. Та нали се говореше, че фронтът е някъде далеч? А Етрополе е от другата страна на планината - дори в самата планина, както се виждаше по картата, донесена от кабинета на любезния домакин. За известно време в целия салон се говореше само за сражения и обсади. Някои (това бяха главно дамите и кореспондентите) дори казваха, че утре - вдругиден руснаците може и да преминат Балкана и тогава пътят към София ще е открит. Това, разбира се, не беше невероятно, защото се припомняше набегът на същия тоя Гурко през лятото, когато той едва ли не бе достигнал Одрин...

Красивият комендантски адютант Амир, който съвсем тихо беше прошепнал на двамата генерали известието за Етрополе и заповедта на командуващия фронта да тръгнат веднага с него, недоумяваше как така изведнъж всичко това се беше разпространило между гостите. За известно време той се преструваше пред изплашените си сънародници, че и сам е изненадан, ала после махна с ръка. Щом началниците му не знаеха да пазят тайната, защо да я пази той!