Стефан Дичев - Пътят към София

Двамата турски военни, които не чуваха от мястото си добре, побързаха да избиколят. Те застанаха зад Андреа и той, макар че не бе обърнал досега внимание на лицата им, чуваше вече тяхното ускорено дишане, пухтенето им.

- За позициите какво да ви разправям - започна малко разсеяно кореспондентът на "Дейли Телеграф" и силно сините му хлътнали очи за известно време блуждаеха в насрещните цветници. - Зелените планини... Гривица... Опанеша... Тия места не говорят нищо, ако човек не е бил там... Само числа: толкова атаки и контраатаки... толкова хиляди убити и ранени... Пък и разбра се напреди, вие знаете за сраженията всичко, каквото искате да знаете...

Той отвърна поглед от цветята и го спря на двамата турци зад Андреа, после го прехвърли на третия, до Позитано, отпуснат шишкав полковник, изглежда отскоро мобилизиран и със съвсем неподходяща за военна служба външност.

- Не, не това, което става по редутите, ме накара да се маша... да побягна, господа. Вашите войски се бият храбро. Сурови войници.

- За Победителя разправи!..

- Маршалът е твърд човек, смел, упорит... Да, Гази Осман е в стихията си и, може да се каже, на него се дължи...

- Аллах да му даде още много победи! - казаха в един глас и тримата турци.

А шишкавият полковник с налятото кръгло лице прибави успокоен:

- Е, тогаз всичко е наред!

Гей спря пак на него очи и всмукна от цигарата си замислен.

- А руснаците? - обади се друг един полковник, англичанин.

Беше Аликс, началникът на Бейкъровия щаб. Той стоеше от другата страна на Барнаби, мълчалив, неподвижен, приличен на статуя, а и сега, като проговори, пак не помръдна.

- Руснаците? - оживи се Гей. - Фактите изискват да кажем истината. Обсадата е еднакво тежка и за тях, да. Сигурно дават двойно повече жертви.

- Слава на аллаха...

- Но те се бият, господа! Те се бият така, че... Да оставим предричанията. Техният Скобелев е не по-малко смел от най-смелия измежду османлиите... Да ме извинят господата, но вие ме питате и аз ви отговарям - рече остро Гей, когато се чу някакъв глас да недоволничи и да проклина. - Трябва да прибавя, че граф Тотлебен е поставил Осман паша, направо казано, в пълна безизходица... Да, разбирам, както искате го приемете, ефендилер! Прочее аз съм само един кореспондент, който при това си заминава за Англия... Няма защо да говоря по военни въпроси.

Той се усмихна студено, иронично. Гласът му бе станал рязък. И тая тъй видима промяна, която сигурно обиждаше тримата занемели османлии, с радостни тръпки разтърсваше Андреа. Ето голата истина, мислеше си той. От техен човек казана, наполовин казана, но не може да се скрие... Здраво са го сграбчили нашите Плевен, бере душа... Прав беше Дяко... Да. Издъхва...

- И все пак вие обещахте, любезни господин Гей! - вмеси се Позитано.

- Да, обещах. Ще ви разкажа за мъртвия град...

- Мъртвия град? - повториха изненадани неколцина. С тях несъзнателно повтори и Андреа.

Гей поклати глава. Внезапно през портала на големия салон нахлуха игриви звуци на цигулка и това дойде така неочаквано и така не отиваше на разговора, че за миг всички се заслушаха... Наистина, оттатък свиреха - две цигулки, китара, мандолина и флейта - един малък оркестър, подбран с голямо умение от Леге измежду любителите музиканти на Хиршовата железница, които и без това скучаеха и се чудеха какво да правят в София.

- Да, мъртвия град - рече настоятелно Гей, сякаш нарочно искаше да възвърне у слушателите си предишното напрегнато и мрачно настроение. - Говоря не за крепостта Плевен с нейните петдесет хиляди защитници, а за града Плевен с двадесетте му хиляди жители, които сега са останали половината... или не... четвъртината... Човек наистина не може да си представи нещо по-ужасно... по-покъртително.

- Гей, вие наистина ме изненадвате!

- Може и да ме иронизирате, господин Барнаби. Доскоро и аз бих мислил като вас... Но тия хора там, те от месеци вече нямат нито трошица храна... Да, всичко отива за армията, разбирам, какво ще ми кажете, приемам го... И все пак помислете си: цял град жени, деца, мъже, които биват заставени по цели дни да копаят окопи... и после не получават нито коричка хляб...

- Вие, изглежда, за българите говорите? - е неочаквано озлобление изръмжа един от стоящите зад Андреа турци.

- Да, населението на града е най-вече българско.

- Е, пада им се тогава! - ухили се веднага шишкавият полковник. - Мюсюлманите се бият за тях. Те пък да погладуват...

И той се закиска, но като срещна поддръжка само в сънародниците си, усмихна се презрително и дигна рамене.