Стефан Дичев - Пътят към София

- Иде ми на ум една идея - прошепна Андреа, когато двамата се отправиха към бюфетната да търсят дъщерята на консула.

- Каква идея?

- Да посветим в нашата работа и Госпожата! Тя сигурно чува доста неща от нейната милостива леди.

- Не! - И Климент се усмихна, сякаш водеха весел разговор.

- Нямаш доверие в Госпожата? Ама че си глупав!

- В тия работи трябва да се замесват по-малко хора... Добър вечер! - поздрави Климент някакъв едър мъж с очила и брада. - Доктор Гайдани, от италианската мисия...

Андреа дори не погледна италианеца.

- По-малко хора? - повтори той шепнешком. - По-малко хора, но и по-малко сведения!

- Върви... Не му е сега време да се разправяме. Ако ушите ни са на място, ние сами можем да научим достатъчно много... Я!

- Какво има?

- Тя е тука!

Андреа погледна към стълбището и неволно спря дъх. По бледо мургавото му лице изби насмешка.

- Може ли без нея! - каза той язвително. - Чудя се, че не беше при вратата да посреща и тя гостите...

- Гостите? Ти за Неда ли!.. Разбира се, че ще е тук. Само че аз говорех за мисис Джаксън - засмя се Климент. - Ей я от другата страна, тая, с голите ръце. Бях й предписал да не напуска стаята, но тя, разбира се, не го е спазила!

Той неочаквано стисна устни, припомнил си, че всъщност тя няма защо да стои в къщи, че не е болна и че всичко станало оня ден в квартирата й го унижава.

- Бива си я! - рече с глас на познавач Андреа, прехвърлил очи на американката. - Попрезряла, но затова пък е разкошна, както казва нашата Женда!.. Гледай Филип какво се пъчи до нея... Пуяк! А тоя с тях?

- Това е генерал Бейкър.

- А, този ли е той!

Пътем Климент поздрави с поклон, в отговор на който Маргарет проточи едно весело "хело!" Той побърза да свие надясно към стълбището, дето към Неда отнейде се беше присъединила и дъщерята на консула.

- Най-после ви открих! - извика той на Сесил, протегнал й отдалеч ръка. Поздравявам ви! Вече сте съвсем голяма!

Девойката цяла просия.

- Как се радвам, че дойдохте! - хвърли се тя към него.

Андреа вървеше след брат си, ала не се спря да поздрави Сесил, а продължи към оная, която напоследък така ожесточено нападаше в своите мисли. На тръгване за консулството той си бе наумил да отбягва Неда. Страхуваше се, че гласът му ще издаде неприязненото чувство, което изпитваше към нея. Ала ето, едва влязъл, той се озоваваше насреща й, гледаше я удивен и замаян от мекото сияние на светлото й лице, от очите, които трепкаха насреща му изненадани. Тя беше с рокля от тъмнорозова дантела върху бяла коприна, горе съвсем по тялото, долу с малка турнюра и шлейф, последната от нейните любими рокли, купени на тръгване от Виена, които така дискретно я изтъкваха. Колко е красива, мислеше той, без да го съзнава, и запленен от цялата нея, макар да не откъсваше поглед от очите й.

Никога не съм го виждала такъв, мислеше и Неда, удивена от новия му вид. Как отива на бледото му лице този черен фрак... Но защо ме гледа той така? - трепна тя, ала в същия миг съзна, че сама го гледа, и рязко отмести погледа си.

- Добър вечер - каза той.

- Добър вечер! - отвърна тя.

Замълчаха. Какво да й каже? Някога се знаеха добре, но сега бяха така чужди един на друг... Отблизо идеше чуруликането на Сесил и топлият, радостен глас на Климент... Но те, те двамата, какво да си говорят?

- Как излезе вчера при разходката? - попита най-сетне Андреа.

- Разходката?.. Да, добре.

- Добре?

- Искам да кажа, разведохме мадам Леге да види града ни.

- И тя хареса ли го?

Ней се стори, че той пита: а тя хареса ли те? Смути се. Замълча. Затвори се в себе си.

- Да, да - усмихна се той е внезапна горчивина и съчувствие. - Срамувала си се. Не отричай, знам, че си се срамувала... Кал, изостаналост, робски страх - това е той, нашият град, нашето отечество... А какво е било? Какво може да бъде? Прочее, какво ще бъде, теб не те засяга!

- Не те разбирам, Андреа.

- Не, разбираш ме!

- Наистина говориш със загадки.

- Може би, защото това, за което говоря, не се отнася вече до тебе. Та ти скоро няма да бъдеш българка. И изобщо българка ли си вече? - прибави той шеговито, но в същото време я погледна така остро в очите, че цялото й лице пламна.

- О! - рече тя разочарована. - Мислех, че поне тая вечер няма да бъдеш такъв!

- Такъв? Кажи го е малко по-ясни думи!

- Възпитанието не ми позволява... Извинявай - рече тя - Леандър иде към нас с господин барона. Познаваш ли барон Хирш? - попита тя бързо, като гледаше през рамото на Андреа. - Много симпатичен виенчанин; ще те запозная!