Стефан Дичев - Пътят към София

- Виждам, че беят погрешно ме разбира... Аз не възразявам! Но, ефендилер, вие знаете, че правителството на моята кралица полага неимоверни усилия да спечели общественото мнение на западните държави... Помислете, особено тук, на тоя фронт, бруталните мерки могат да бъдат фатални мерки, ефендилер! Стотици чужденци. Мисии. Кореспонденти на най-големите вестници! Някъде в Карлово, в Калофер... Да! Но в София, дето са консулите и на трите сили, които всякак си се стремим да привлечем на нашата страна... тъкмо тук...

- Ясно, майоре! Въпросът е държавнически и изобщо не е от наша компетентност. Смятайте разговора приключен, бей!.. Довиждане, господа!..

Те изпратиха маршала с поклон, погледаха мълчаливо как той напусна кабинета с малки, енергични крачки, последван от Шакир паша, после Джани бей, на чието лице се бе изписала обида и мрачно негодувание, изведнъж махна ръка и насила се разсмя.

- Е, няма какво! - извика той. - Излиза, че вие, англичаните, се грижите за нас повече, отколкото ние самите!

- Предполагам, че това е шега, бей-ефенди? Да?

- Как шега?.. Да! Шега!.. Разбира се. Има си хас да е вярно.

Но кое беше шега? Кое не му се струваше вярно? Като взаимно се усмихваха и се преструваха, че нищо не се е случило между тях, те тръгнаха към изхода на мютесарифството.

- С файтон ли сте? - попита Джани, щом излязоха навън, под големия навес, приличен на огромен балдахин.

- Пешком, бей. Аз така си ходя!

- Да ви откарам?

- Трогнат съм, бей!.. Ако обичате, до нашия клуб.

Те се качиха във файтона и скоро се озоваха пред голямата къща на чорбаджи Мано, наета и превърната в английски клуб. При входа вече светеха двата големи фенера и под обилната им светлина се виждаха неколцина от редовните посетители, поляци, инженери при железницата. "Хайде, пане! - викаше единият, може би прекалил с пиенето. - Не искате ли?.. Ние отиваме с фон Тийл!" Сен Клер неволно слушаше гласа, шипливите съскащи звуци, словата, които така добре разбираше, и за втори път днес нещо потръпна в душата му... Другото отечество, майчиното, Полша! Хладната кръв на честерфилдските баронети беше отгоре и над всичко. Но подмолното раздвоение, страстта, омразата му - не идеха ли те от майчините му предци, шляхтичи, прогонени от руския цар, сякаш само да се превърнат в душата на Сен Клер в непрестанна и мъчителна ненавист към всичко руско?

- Няма ли да заповядате? - овладя се той.

Трябва да се прибирам - каза Джани бей.

Те се сбогуваха все тъй, като че ли нищо не е било, и Сен Клер влезе. Но когато файтонът се отдалечи покрай оградата на голямата бяла черква, дето горяха вече фенерите, той се спря, смукна от пурата си и хвърли един продължителен, препълнен с презрение поглед след турчина.

Минута по-късно майорът беше вече в приятно затопления долен етаж на клуба, сред познатата чистота и ред, и първото лице, което видя, беше генерал Бейкър. Той седеше отделно с мургавия, странно оживен барон фон Хирш, вечеряше и само кимна, когато Сен Клер го поздрави.

В препълнения салон на горния етаж, както всяка вечер, леди Емили и целият свободен от дежурство персонал на английската болница вече пиеха чая си. Шумно и весело беше. Някой умело разказваше вицове, и тоя някой, седнал точно срещу виконтесата, беше доктор Грин. Той извърна лице, видя приятеля си Сен Клер, кимна в отговор на поздрава му, но докато майорът се настани до строгата сбръчкана мис Пейдж, главната сестра на болницата, и рече усмихнат: "Уморителен ден, днеска!", нещо като че ли се промени в погледа на хирурга. Той отпи замислено от чая си, сви голямата си уста и в лицето съвсем заприлича на булдог.

Французкото консулство се намираше срещу главния вход на Буюк джамия, от другата страна на триъгълния площад, дето беше и аптеката на помохамеданчения грък Сабри бей. Сградата, двуетажна и изящна, единствената модерна европейска къща в града, бе построена преди три години от Леге, тогава още главен инженер на Хиршовата железница, известен обаче от своето правителство, че той самият ще заеме консулския пост. Първият етаж, дето се помещаваха канцелариите на консула и на неговия помощник Морис де Марикюр, се оформяше около един голям салон, използуван за приеми; зад този салон се криеше втори, вътрешен, значително по-малък, наречен от мадмоазел Д'Аржантон, възпитателката на Сесил, с претенциозното име "зимна градина", тъй като там имаше два големи цветника с южни растения. Вита дъбова стълба водеше от големия салон към горния етаж, дето бяха жилищните помещения, личният кабинет на Леге и стаята на дъщеря му, сега спалня на мадам Франсоаз. Навсякъде господствуваха линиите на внушителния стил "Втора империя", изчистени от пищност и претрупаност. Тапети с меки цветове, завеси, огледала - всичко говореше за богатството на държавата, която консулът представляваше, за неговото лично благоденствие и вкус. Една присъща само на истинския французин уравновесеност между старинното и модерното бе сложила невидим отпечатък върху всяко кътче и всяка подробност. И тъкмо тя бе накарала маркиз Позитано още при първото си посещение да възкликне възхитен: "Но тук се чувствувам като в Париж, Леандър!.. Уви! Само докато съм тук". И той бе вдигнал многозначително рамене.