Стефан Дичев: Пътят към София

Колко хора бяха убити, колко жени озлочестени и задигнати тая нощ, колко имущество съсипано още никой не знаеше и никому не бе до това да го установява. Сега от ранни зори хората посрещаха освободителите - посрещаха ги заслужили и достойни за свободата си. Тук и там все още димяха пожарите - тук и там все още плачеха безутешни и гледаха с блуждаещ поглед или търсеха, но многото, хилядите се стремяха към орханийския път - с хоругви, в празнични дрехи, захвърлили фесовете, помъкнали китки чимшир, бъклици и цели кофи с вино, хляб и кой каквото имал, всеки да изрази своята благодарност, завет от деди и прадеди, който се осъществяваше в този час. Някой бе казал: тук да ги срещнем, братя, на това свято място, дето обесиха някога дякона от комитета. Друг, ходил в чужбина, прибави: Да издигнем арка!.. Малцина знаеха какво е това арка, но скоро се намериха греди, дъски, чимшир, кипарис и боров клон. Там изправиха хоругвите, прикрепиха икони, а когато закачиха на върха й набързо съшито руско знаме, гражданството се полюшна и се развълнува, по първом осезаемо почувствувало, че турците ги няма и няма да се върнат. Пак се наредиха, както винаги се бяха нареждали при посрещания и тържества. Начело владишкият наместник с всички попове; довчерашният муавин Илия ефенди, когото сега наричаха господин Илия; кметът на българската община, господин Михайлович, с високия си лъскав цилиндър. И, разбира се, оцелелите първенци и чорбаджии, млади и стари, със семействата си, със семействата на чорбаджиите, отведени на заточение; и църковните настоятели, и протомайсторите, и учителите, и всички, които се тълпяха зад тях, от двете страни на арката, покрай пътя, възбудени, нетърпеливи, мнозина готови да се разплачат и дори някои вече разплакани. Андреа и Женда с малкия също бяха тук. Тук беше и Филип, с мека филцова шапка и с едно изражение на дръзко спокойствие, което той с мъка удържаше на лицето си. Тук бяха и консулите, с тях и фон Хирш, който имаше причини да е между първите посрещачи, още и хората от неговата железница, неколцина любопитни лекари и сестри от мисиите, а и кореспондентите, на които нощта бе дала много сюжети за техните дописки.

И ето, че след казаците на есаула Бариш-Тишченко, прелетели още сутринта откъм Илиянци, към обяд се зададе руският авангард. Напред яздеше генерал Раух с щаба си и с ескорт от гродненски хусари. След него, развели знамената, маршируваха и пееха преображенците на княз Оболенски. Беше невиждана картина, незабравима... Дълбоко се кланяха мъжете и жените, кръстеха се, плачеха и всеки се стремеше да докосне, да прегърне някой от тия засмени, окъсани, изтощени от боеве и страдания гвардейци, и "Здравствуйте, братушки!" викаха, и се прегръщаха пак, и се целуваха... "Добре сте дошли! Още малко... и нямаше да ни заварите..." "Спасибо, спасибо!" Най-много питаха за генерал Гурко... Иде ли?.. Иде с цялата армия!.. Не бойте се, братушки, свърши робството за вашия град...

Климент влезе в София преди пристигането на главните сили, тъй като те изчакваха сапьорите да стегнат повредения от неприятеля мост над Искъра. Той избърза и пред Червения кръст, нетърпелив да види какво е станало със семейството му и с града. Пътуваше в малка трофейна турска каручка; в нея бяха още зле раненият Сергей Кареев и Ксения, която не се отделяше от него. Когато мина през изгорялото до основи Подуяне и видя димящите развалини на крайните махали, а после видя арката и неизброимите си съграждани, и радостта им, Климент се разплака. Ето за какво е било, мислеше той, и щастливо чувство на задоволство и на нещо осъществено разтапяше сърцето му. Същевременно той трескаво търсеше сред посрещачите баща си, Андреа, майка си, Женда... струваше му се, че открива ту единия, ту другия... не, не са те... А, ето я Женда!.. Той се изправи в каруцата и завика. Тя го чу, видя го. "А Коста? Коста де е?" - мъчеше се да си пробие път към него. "Някъде назад! Разгубихме се... - викаше той и сочеше със здравата си ръка по орханийския път. - Ами Андреа?" Тя отвръщаше нещо, но тълпата я заглушаваше, тласкаше я на една страна; каруцата носеше Климент на друга. И той само й махаше, без вече да я вижда.

Десетки и десетки ръце се простираха към него. "Докторе! Докторе!.. Чакай, ти ли си?" "Брей, че ти отива руска униформа!.." Познати, все познати - и тъй бързо се мяркаха, засмени, весели, че той едва сварваше да пита за Андреа. "Жив! - отвръщаха. - Тук, тук беше някъде... Ами Коста де е?" "Разгубихме се..."

Все по-дълбоко навлизаше каручката в града. Сега душата му беше спокойна, щастлива и той ту се извръщаше към Ксения, ту сочеше на Кареев отделни места, за които им бе разправял по пътя. Ксения се усмихваше на неговото въодушевление. Но тя не се усмихваше вече радостно и предизвикателно, както някога. Беше отслабнала; черните и очи - още по-големи и замислени. Сергей слушаше с интерес. Външността му не издаваше нито мъките от похода, нито тежкото му здравословно положение. Беше се избръснал и изглеждаше по-свеж от другите, но едно съвсем малко късче олово бе заседнало в гърдите му, движеше се бавно към сърцето и когато го достигнеше, нямаше да го има вече Сергей Кареев. "А как се казва тая джамия вдясно... тая с разрушеното минаре?" - попита той. "А, да? Сияуш-паша-джамеси я наричаха, когато тръгвах. Но от днес вече няма да се нарича така! Това си е направо наша черква, Серьожа, Света София, от нея иде името на града... Стара... от началото на държавата ни... че и преди това, при император Юстиниан... Прочее, брат ми Андреа ще ти разкаже подробно!.."