Стефан Дичев: Пътят към София

- Махнете се... Оставете ме!.. - изкрещя тя, преди още лапите му да я сграбчат. Тя се изтръгна. Той пак се втурна, хвана я в ъгъла, откъсна я, пречупи я и я понесе, хвърли се с нея върху нара. Освирепяла от ужас, тя безпаметно блъскаше, хапеше, докато най-сетне той я удари силно през лицето, зашемети я и тя загуби свяст.

Огньовете се блъскаха в оградата на задния двор. Отблизо светлината бе ярка, искряща, сенките по-дълбоки. Дървета, заптии, покатерили се да вържат примките, скупчени затворници, занемели и втрещени - всичко подскачаше в някакъв безумен танц, появяваше се, чезнеше, блестеше по щиковете на пазачите.

Радой и Слави бяха в левия край, един до друг... Чакаха изтръпнали, изумени. Почти нищо от онова, което ставаше навън, не бе прониквало в подземията на тъмницата. Сега изведнъж ги срещнаха пожари, гърмежи. Турците бягат. Виждаше се краят. Но и техният край.

Като се вслушваше в оръдейните тътнежи, Слави каза:

- Съвсем близо са братушките. - Мислеше за синовете си; и те са близо.

Радой каза:

- Утре са тука!

Замълчаха... Бореха се с мислите си: как е възможно да не доживеят... Не! Не! Някъде по улиците се стреляше. Викове се чуваха. О, дали не са навлезли вече в града?..

- Казвал съм си понякога... веднъж да мина през чаршията, без да се кланям на тия зверове... Не би! - въздъхна Слави.

Радой рече:

- Свършено е с нашата чаршия. Нека изгори!

- Не ги ли жалиш вече дюкяните?

- Не ги жаля...

- А мене ми е жал - каза Слави. - И за дюкяна ми, и за дома ми. Най-много за моите хора...

- Твоите хора - ще оцелеят те, ще се върнат... И, на почит ще бъдат!.. А аз за какво да жаля, Славе? Сина ми или ще избяга; или каквото е дробил, това ще сърба. Само Неда, горката... - И той заплака.

Плачеше тихо, без глас и без да помръдне, с очи в заптието, което се катереше на насрещното дърво. Но не мислеше вече за Неда. Нито дори за смъртта. Мислеше за живота си.

- Помниш ли как тръгнахме на времето от Копривщица - каза внезапно той.

Славе го погледна и чак тогава видя сълзите му.

- Радое - рече той разчувствуван. Притисна рамо в неговото. - И сега сме пак двамата...

Някакъв вик пресече гласа му - да започват, да не чакат бея! - заблъскаха ги, разделиха ги. Те само си кимаха един друг и се гледаха: за всекиго другият беше животът, който бе преминал и с който сега се разделяха.

Ако Андреа знаеше колко скъпи и невъзвратими за близките му са минутите, които течаха, той не би се поколебал, макар и с десетина души да нападне комендантството. Но понесен от стихията на въстанието, за което всякога бе мечтал, въодушевен, разчувствуван, по пътя той неусетно престана да мисли за баща си и за Неда, сиреч пак мислеше за тях, но във въображението му те бяха вече част от цялото, бяха в думите "Да се спасим!.. Да спасим града си!.. Да изтребим тези хищници и чакали..." Някакво опиянение го бе обхванало; една самозабрава, която властно привличаше другите мъже, възпламеняваше ги, издигаше го в техен водител. Това, че турската полиция го бе търсила безуспешно дни наред, че братята му бяха забягнали при руснаците - все обстоятелства, поради които до този ден мнозина ги наричаха безразсъдни, - сега му придадоха неочакван ореол.

Той броеше хората си, разпращаше, заповядваше. Двама да тичат в Куру-чешме, други на Витошка, на Боянска... Бийте камбаните! Вдигайте... викайте... На оръжие!

Като викаше "на оръжие" - а истинско оръжие малцина имаха, - той се сети за Язаджийската джамия. Много пъти се беше канил да я запали. Сега разбиха вратата и всеки грабна пушка, патрони, макар малцина можеха да си служат с тях. А той се беше качил върху сандъците и ревеше с цяло гърло: "Внимателно! Фенерите настрана... Махай се там с фенера, Гълъбарино!.. Не видиш ли, снаряди..." После остави Анани и още двамина да пазят склада от черкезите. "Отваряйте си зъркелите! - каза. - Пламне ли, цялата махала отива!"

И отново се втурнаха надолу. Той пак викаше: "След мен!.. След мен!" Но хората и без това го следваха. Неуморимостта му ги увличаше, сцепляваше ги.

На площада Кафене баши те се натъкнаха на силен черкезки отряд. Черкезите бяха запрели пред къщите, ограбваха ги една след друга, обезчестяваха, убиваха, задигаха деца, моми. С тях имаше цяла върволица каруци.

Въстаниците се стъписаха.

- Да стреляме - шушнеха край Андреа. - Гръмнем ли наведнъж, ще избягат...

- Никой да не стреля! - извърна се той. - Трябва да заловим колите им... Наши са там, деца... - Щеше да каже "и жени", ала се сети за Неда и замлъкна. Ако са дигнали и нея?.. Отвъд площада, над Имарет махала, небето беше червено.