Стефан Дичев - Пътят към София

- Ах, верицата ти турска... Пусни я! - изрева диво и прегракнало той.

Оня цял се извърна, надигна се. Посегна за револвера. Беше Амир бей. Неда изхлипа нещо отчаяно, изви се и се прихлупи към стената.

И Амир го позна.

- Ти... - Ръката му, която трескаво разкопчаваше кобура, трепереше. - Влезе в капана, а?

- Дойдох да ти платя наградата. - И стреля едновременно с двата револвера. Турчинът се преви, залитна, но побеснял от ревност, от болка, от отвращение, че е видял, Андреа стреляше в корема му, в гърдите, докато патроните в револверите не се свършиха и докато писъците на Неда не му припомниха, че и тя е тук.

Нямаше край тази нощ.

Той беше сложил Неда пред себе си, на коня (без да подозира, че яздят Амировия кон, същия, с който турчинът щеше да я отвлече), държеше я здраво и не знаеше какво да й говори. Само от време на време я питаше боли ли я изкълченият крак или за раната на врата й и тя отговаряше едносрично, сякаш тези въпроси не се отнасяха до нея. После пак потъваше в мислите си - във все същите мрачни и отчаяни мисли.

Връщаха се към средището на града. Край тях тълпата бучеше. Макар че отделни групи се откъсваха да гасят пожарите и да преграждат пътя им, други групи се прикачваха незабелязано и тя все растеше и се умножаваше. Пак се чуваха гърмежи, но вече никой не знаеше натъкваха ли се наистина на черкези и вече никой не се страхуваше от тях. Сега мислеха само за пожарите - крояха как да ги потушат, говореха, викаха и спореха; а истински нищо не предприемаха.

Андреа вече не вземаше участие в общото възбуждение. Смъртта на баща му и онова, унизителното и безвъзвратното, на което той мислеше, че е бил свидетел, го бяха сломили... Като се сетеше, че в последния миг... и ако не бяха се спрели в склада или на Кафене баши... О, какво имам повече да браня, да спасявам?.. Той оставаше все по-назад, влачен от тълпата, обикаляше улиците, без да се запита къде е, защо е тук и защо нищо не прави... Може би трябваше да закара Неда в дома си. Но той и това не правеше.

Когато навлязоха в Калояновската махала, той пак я попита: "Боли ли?" "Не" - каза тя. Беше опряла гърба си в гърдите му и сетил топлината й, той изпита странно чувство на милост и на отчуждение. Искаше му се да се отдръпне. Да я отстрани. А ако бяха я отвлекли? Ако бях я намерил мъртва, както момиченцето на консула... и както много други... Слава богу, че е жива, избликна с отчаяна сила нежността му. Той я притисна към себе си, хвана я здраво, изви коня в първия страничен сокак и без да се обади някому, препусна към Куру-чешме. Пътем в тъмнината видя някакви хора да извличат нещо от някаква къща. Той стреля по тях и те също започнаха да стрелят. На Витошка срещу му се зададе нова тълпа. "Стой! - викаха. - Предай се!.." - "Братя!" - извика той и продължаваше да препуска към тях, докато те изведнъж го обкръжиха от всички страни и го познаха, и радостни възгласи се понесоха. Бяха не само мъже, но и жени, понесли лопати, мотики, кофи. "Е, оживя... оживя - повтаряха. - И освободихте ли баща ти?.. Къде е той! Ами другите?.. Ами бай Радоя?.." Други питаха: "Кой е тоя с теб, ранен ли е?.." "Годеницата ми!" - рече той натъртено и откри лицето й. "Госпожицата... ах, клетата..." Към тях си пробиваше път дребничък мъж с големи мустаци. В полумрака зъбите му лъщяха. "Ама ето... ето! - викаше той. - Най-добро за вас! И колко съм радостен!.." "Господин Позитано!" "Аз - да! Истински пожар. И аз гася... Тулумби... помниш ли в конак? Вземаме... събаряме къщи... Само да знаете колко съм радостен на вашето избавление, миличка госпожице Неда - прибави той по французки, като й се усмихваше. - Всичко е вече добре, нали?" Тя кимна: всичко, всичко... От очите й се стичаха сълзи. "Ранена е" - каза Андреа. "О!.. Тежко ли?.. Откарайте я в консулството... моята съпруга..." "Ще я заведа при майка си" - каза Андреа. "Не, не... У дома... У дома!.." - извика внезапно тя и гласът й, сепнат, страшен, прониза и дълбоко разтърси Андреа. "Веднага ви стигам!" - извика той и препусна към Кору-чешме. Веднага... Защо каза: веднага?.. Нали си мислеше да се види с майка си?.. Или не смееше да я види! Или не искаше да остане с Неда?.. Защо?.. Пак ли?.. Утре, утре, повтаряше си той, докато яростно дърпаше звънчето на тяхната врата и слушаше разтреперан как тя вика отчаяно: "Отвори ми... дядо... дядо... аз съм!.." А когато най-сетне иззад тухления зид се обади изплашен старешки глас... и друг глас, разплакан... гласът на Филип... той изведнъж я притисна силно, целува я дълго, отчаяно, хвърли се на коня и лудо запрепуска след предвожданата от Позитано тълпа, която се сливаше вече на площада с другата, голямата, останала без предводител. Сега да спасим града... да запазим складовете за нашите освободители... Не, за нищо друго не трябва да мисля сега... само да спасим града, да запазим складовете...