Стефан Дичев - Пътят към София

Той отдавна вече не изпитваше някогашната ревност към корнета. Твърде сложно се бяха заплели чувствата на всички - Нина с нейния Павел Петрович, и Сергей, и Бакулин (да, и тоя шегобиец Аркадий Бакулин!); и Ксения с княз Николай, и пак Серьожа... като някаква епидемия, мислеше той, заразяващ се от любов... И защо и аз? Защо! Беше достатъчно праволинеен, достатъчно прозорлив, за да разбере и отрезвее. Приятел, да... винаги само приятел.

"Това тук е някогашният дворец на бейлербея - каза Климент, когато минаваха конака. - Мютесарифството, да!.. А ето насреща голямата джамия... там беше болницата, в която трябваше да служа... Жалко, доктор Грин ще е заминал. Папаша много искаше да се запознае с него..."

Те отминаха и Буюк джамия. А като погледна към консулството, дето французкото знаме се вееше, Климент изпита топло, разнежващо чувство, една отделна радост, че ще види малката си пациентка, нейните смаяни, чисти очички и че толкова много ще има да й разказва.

Те стигнаха Куру-чешме и спряха пред къщи. Портата беше широко разтворена. Войници имаше в двора. Те го изгледаха учудено - учудваха се на шинела му без пагони, на развълнувания му вид. Но щом видяха Ксения и щом тя им извика да помогнат, те с готовност се затичаха. Климент избърза напред. Необичаен безпорядък цареше навред из къщи. Раници, торби, пушки... Мамо! Тате!.. Долу ги нямаше; той се втурна по стълбата. Ето стаята му... и книгите, инструментите... само Андреа е могъл така да разхвърля всичко! "Горе, горе, Серьожа" - извика той, върна се и присрещна на стълбището корнета, който бавно пристъпваше, прикрепян от Ксения и един от войниците.

Той ги настани в стаята си, изтича, донесе вода, нещо за ядене, а през всичкото време си мислеше все за родителите си и за Андреа. Не беше пълно пристигането му, щом не го посрещнаха. Е, разбира се, че са там, но как не ги видях... Гласно каза на Ксения, която бе извикал навън: "Аз ще ида да търся някой добър хирург! (Би го оперирал сам, би опитал оня феноменален способ на Грин, ала тъкмо дясната му ръка беше в шини). Не може да се отлага - поклати той глава. - Нашите ще дойдат не по-рано от довечера... Не, отивам да потърся някой... може би от дивизионната болница, ако са вече тук... Или някой от моите някогашни колеги... доктор Гайдани сигурно не е заминал... италианците са неутрални". Тя го слушаше изплашена и мълчалива. "И да не се движи" - прибави той, когато излизаше.

На портата го срещна запъхтяната Женда. Зад нея тичаше Славейко. "Ох, добре си дошъл, бате! - прегърна го тя. - Ами моя Коста?.. Не те разбрах напреди..." "Ще дойде; нали си го знаеш..." - усмихна й се той. Малкият се хвърли на врата му. "Чичо... чичо!.. И ти ли си братушка?.. Ами татко ми... и той ли, а? Ами той... няма ли го него?" - питаше Славейко и трепетно го гледаше в очите. "И той, и той, моето момче... Разгубихме се с него още в Орхание. Сигурно е с обозите..." Женда неочаквано изплака: "Пък ние тук каквото изтърпяхме! Тати... тати - бог да го прости..." "Тати?" - извика безгласно Климент. Тя му разправи през сълзи; и че обесените са сега в голямата черква, че майка им е от сутринта там, а може би и Андреа е отишъл пак... Той слушаше поразен, покъртен. После чу за Радоя; за Андреа и Неда... Всичко беше смайващо, ала сега издалече го засягаше - единствена смъртта на баща му владееше неговото съзнание. Защото не се върнах навреме, мислеше той; защото не е имало други мъж в къщи на него да си излеят злобата... "Къде каза, в голямата черква ли?" - прекъсна я той. Тя кимна и той, забравил къде искаше да отиде, веднага се затича към Свети Крал.

Погребението на обесените се извърши на другата сутрин. На гробището се беше стекъл половината град - роднини, приятели, познати, непознати, опечалени пак, след като втори ден ликуваха, припомнили си отново хората, които изпращаха, и страшната нощ. Ковчезите с неизвестните никому селяни се намираха в двата края. В средата, един до друг (тъкмо така, както завършиха живота си в задния двор на тъмницата) лежаха Слави и Радой. Лицата изкривени, посинели от задушаването. Но близките им не откъсваха от тях очи. Гледаха ги занемели; обливаха се в сълзи; не разбираха как е възможно, че ще ги спуснат в гробовете и никога вече няма да ги видят.

Непосредствено зад тяхната черна редица, с фуражка в ръка и замислено изражение на застарялото си, някога красиво лице, стоеше новият комендант на града княз Николай Оболенски. Той беше тук по служба, изпратен от Гурко, да се поклони пред последните жертви на робството, но общата скръб затрогна и него. Той прехвърляше поглед по опечалените, спираше го понякога и на Ксения, застанала сред войниците оттатък, мъчеше да срещне очите й. Ала тя се беше свила в коженото си палто и гледаше упорито в близкия кипарис. До княз Николай, до принц Олдембургски и Гавелог, дошли и те с него от някакви съображения, до граф Грабе и Саватеев, между които се бе изправила снажната Маргарет Джаксън и от време на време поглеждаше незабелязано часовничето си, до суровия полковник Сердюк, стояха разчувствувани и просълзени, макар че не познаваха покойниците, пристигналите вчера с Гурко Климентови приятели - Аркадий Бакулин, Папаша, Варя, Григориевич. Непосредствено до тях се намираха консулите - фон Валдхарт и де Марикюр сами, маркиз Позитано с високата си съпруга. С тях беше и бившият консул Леандър Леге, за когото никой не можеше да предположи, че ще дойде на това погребение. Той все спираше замислени очи на Неда, закрита наполовин от крепа; гледаше и Андреа, застанал до нея, по-блед от всеки други път, по-вдълбочен и въпреки скръбта си по-силен и властен. Имаше и още руски офицери, цяла група, някои дошли служебно заедно с коменданта и с принца, други тръгнали със стопаните на домовете, в които гостуваха. Към тях, някак естествено и незабелязано, и тук се бяха прикачили новите първенци на града - образованите синове на старите чорбаджии, братовчедите на Филип, господата Манолаки Ташов и Тодораки Пешов със съпругите си; синовете на хаджи Теодосие; роднините на Трайкович и хаджи Коцев, зетьовете на хаджи Мано Стоянов. С тях се намираше и току-що назначеният помощник на новия комендант. Този помощник, българин, беше господин Илия - Илия Цанов - същият умен и гъвкав Илия ефенди, който преди освобождението на града бе муавинин на маршал Осман Нури; а преди това на дебелия комендант; и преди него на мютесарифа. Сега той държеше в ръка широкодънеста жълта фуражка, но на лицето му се изписваше пак същото приветливо и услужливо изражение. Старите чорбаджии се бяха скупчили от другата страна на прясно изкопаните гробове, премятаха броеници в ръце, кръстеха се или си шушукаха; климаха опечалено към Филип, който хълцаше с глас, или към Климент, който поддържаше майка си. Някои дори поглеждаха Женда, все тъй цветуща въпреки сълзите и тревогите; нейната бременност беше силно напреднала и това се хвърляше в очи сред черните дрехи и дългия креп.