Стефан Дичев - Пътят към София

Когато най-сетне заупокойните молитви свършиха, когато свърши опелото и всички казаха "Вечная памят", дойде ред на речите. Комендантът говори тихо и кратко, както подобаваше на служебното му положение, на сдържаността му и на вроденото му благородство. Говореше на руски бавно, ясно и гражданите го слушаха удивени, че разбират едва ли не всичко, развълнувани от смисъла на словата му. Той припомняше неизмеримите страдания, които бе донесла войната и на българи, и на руснаци. "Но наближава краят - каза княз Николай. - За вас вече дойде". И той се прехвърли на бъдещето - и че може би тъкмо тук ще бъде столица на отечеството им и че тогава "тоя последен символ на робството ще добие още по-дълбок смисъл" - прибави князът със своя ласкав, сдържан глас и се поклони на покойниците и на техните семейства. Трябваше и един българин да говори... да отговори, да благодари. Някой извика: "Главният учител!" - и високият Буботинов тръгна да излезе из тълпата. Но господин Илия Цанов го превари. Неговото слово беше по-дълго, на французки, и започваше с обръщение към "негово височество" и към "негово сиятелство", към "техни превъзходителства консулите" и към техни "високи благородия" останалите господа офицери и високопочитаните дами. Той говори известно време за робството, за последните дни и часове на трепетно очакване, за "най-черния час, който предхожда зората". Изреждаше много имена; месеше обесени и заточени и живи, спомена двамата покойници и техните синове, спомена Неда. После заговори за Русия, за руската армия, за генерал Гурко и за господаря император... Беше опитен в такива речи, говореше гладко, плавно, с добро произношение за човек, не бил във Франция; гласът му беше приятен, тонът ту трогателен, ту възхитен, и всички го харесаха. Само Андреа го гледаше със смръщени вежди. Когато най-сетне новият помощник-комендант отново се върна "на последните скъпи жертви на един отречен от цивилизацията фанатизъм" и извика по български: "Вечна им памет", огромната тълпа (макар че повечето не бяха разбрали за какво говори), като хилядогласно ехо развълнувано, повтори след него: "Вечна им памет!" Пак се намесиха поповете, пак запяха, заръсиха вино; гробарите заспускаха един след друг ковчезите, и плачове, и последни думи се понесоха. Тълпата гледаше втрещена; слушаше глухото бумтене на пръстта. Най-крайните започнаха да се разотиват; и други ги последваха. Но многото, обградили гробовете, чакаха да получат варено жито за "Бог да прости", държаха в плен чужденците, и те, разделили се на малки групички, ядяха мълчаливо подсладеното жито или разговаряха.

"Но вие бихте могли да останете поне и довечера, мила госпожо Джаксън! Признайте, не ще е приятно човек да прекара Бъдни вечер на път!" - говореше Олдембургският принц любезно - настойчиво и с присъщата му самоувереност пронизваше американката със своите много сини очи. "Съжалявам, ваше височество, всичко е решено с леди Стренгфорд, и аз наистина обещах да тръгна с нейния конвой. (Маргарет погледна пак часовничето си). Вашият Гурко е виновен, господа... Сигурно си мисли, че щом побеждава, всичко му е позволено... Боже свети! Не, извинете, но да бъде така оскърбена една дама като виконтесата! След като толкова е направила за тия, които вие освобождавате!.. Тя не иска да остане нито ден!"... "Какво е станало, княже? Какво пак?" - извърна се ядосано - засмяно принцът към княз Николай, който гледаше обградената сега от своите приятели Ксения и слушаше разсеяно. Князът каза: "Негово превъзходителство беше до известна степен раздразнен от тая история с червения полумесец... Може би и малко груб..." "В смисъл, за болницата?". "В смисъл, че леди Стренгфорд носи вместо червен кръст, червен полумесец... И по тоя повод се размениха известни реплики..." "За една такава дреболия да ни лишат от приятното общество на толкова очарователни дами... Не! Не!.. Най-малкото ще дойдем да ви изпратим... Nicolas... Саватеев, графе, тръгвайте! Къде е нашият Гавелог?" "Една минутка! - спря го Маргарет. - Трябва да се сбогувам! Тук аз имам толкова приятели!" И тя тръгна към консулите.

Княз Николай също се нуждаеше от тая минутка. Той приближи компанията на лекарите, дето бяха Ксения и Климент, а още и Сердюк, който подозрително разпитваше: "Но ако не ме лъже паметта, Клементий Славич, този същият хирург доктор Грин, според вас, бе инжектирал с възбудителни средства нашия агент Дяко? Не разбирам наистина как сте му се доверили за Кареев?" "Не знам - каза Климент. - Мислех само, че Серьожа трябва да бъде спасен... Операцията го потвърди - още няколко часа, и край... А колкото до доктор Грин, господа, той наистина е един изключителен хирург, от класата на нашия Склифосовски, да речем. И после - но вие едва ли ще разберете това чувство, драги ми Александър Казимирович... Ето, Папаша и Аркадий могат да потвърдят. Когато лекарят хване скалпела, целият останал свят престава да съществува за него. А доктор Грин е наистина лекар, и то измежду най-големите на нашето време..."