Стефан Дичев - Пътят към София

"Бих искал да ви попитам нещо, Ксения Михайловна" - каза тихо княз Николай, щом видя, че принцът вече му прави знак да бърза (Александър Петрович бе дошъл на погребението да опознае отблизо обичаите на българите за в случай, че императорското благоволение определеше него за техен държавен глава). Лицето на Ксения се затвори, но тя го последва. Те се отстраниха, сподирени от много погледи, и той попита: "За него ли говореха? Тогава вече е вън от опасност?" Тя кимна. Той я гледаше насмешливо - ласкаво. "И сега какво? С него или с мен, Ксеничка?" "Той замина - каза тя. - Тая сутрин го изпратиха с ешелона. Изписаха го от армията". Нещо блесна в уморените очи на княза, две малки, радостни пламъчета, и той каза: "Тогава, ще те изискам в тукашната болница". "Не мога, княже - прекъсна, го тя. - Не мога... не!" "Ксения, караш ме да говоря вече направо"... Тя не отвърна. "А той?" - попита с променен глас княз Николай. "Не знам - каза тя. - Английският доктор предупреди, никакво вълнение... И аз не посмях... И така замина". "А сега, Ксения?" "И аз заминавам утре, само че на юг... Съдба!" - прибави тя, дигна рамене и по навик се усмихна.

"Идвате ли, ваше сиятелство!" - извика Маргарет, която минаваше край тях. Князът отвърна, че веднага ще дойде, а тя се спря да се сбогува с Филип. "Е, съжалявам, няма да видя вашия чифлик - каза тя. - Идете с новия си квартирант, с графа. Или с тоя Саватеев, изглежда ми човек, който разбира от чифлици... Колкото до мене, видях достатъчно - каза тя с цинична откровеност, болезнено припомнила си миналите унижения. - Е, ако дойдете наистина в Париж, обадете ми се, ще бъда там до пролетта!" - прибави тя и му подаде ръка. "Аз ще ви изпратя до колите!" - каза той, разчувствуван и отново горд, че е в центъра на големия живот. "Благодаря, Филип, с негово височество съм!" - спря го тя, ръкува се сърдечно и веднага го остави. Когато минаваха (множеството им правеше път и изпращаше с дълбоки поклони княза и принца), той я чу да говори: "И за моя приятел Бейкър паша трябва да ми разкажете, ваше височество! Как ви се изтръгна той в последния миг?.. Значи и вие тръгвате с Гурко към Одрин?"

"И аз заминавам веднага след коледните празници!" - казваше Леандър Леге на Неда и Андреа. Той сам бе отишъл при тях да изрази съболезнованията си, кимаше и се усмихваше съчувствено. Странна изглеждаше за околните неговата постъпка; някои я следяха с насмешка, други с удивление. Позитано и Климент прекъснаха разговора си и втренчиха в тях очи. Очакваха ли нещо да стане, да се промени? Всичко бе станало и се бе променило вече; държанието на Леге говореше, че никой за нищо няма вина. Те си подадоха ръце - Неда трогната, Андреа затворен, Леге отдавна надмогнал чувствата си, - поклониха се, сбогуваха се. Позитано и докторът побързаха да пресрещнат Леге. "Ще дойдете ли с мен до гроба на дъщеря ми, съвсем е наблизо!" - каза той, като бързаше да предвари думите на Климент. Двамата го последваха и при все че бяха говорили преди това за пожари и кое как е било оная нощ, и какви ще са новите ходове на Гурко, те вървяха сега с Леге, удавили изведнъж големия свят в спомена за малката Сесил. Като мое дете беше в къщата ми, мислеше Виторио; а Климент мислеше: само тя, мъничката, може би само тя ме е обичала.

Женда избърза напред със Славейко, защото Климент бе научил от полковник Сердюк, че идат нови полкове, сиреч отиде пак да посреща, пак да чака мъжа си... И Филип избърза, разтревожен, че Маргарет и виконтесата ще заминат, без той да е бил на изпращането. Постепенно гробището се изпразни. Климент и майка му останаха да подреждат прясната могилка, Неда тръгна към гроба на майка си и Андреа я намери там, коленичила, по-разплакана и отпреди. Той се спря зад кръстовете и дълго я гледа - една черна купчинка, която се тресеше върху белия сняг, скъпа и близка нему, единствената, която можеше да го разбере в тоя час на новия живот, когато някакъв смут се събуждаше в душата му. Той я приближи. Чула стъпки, Неда инстинктивно трепна, но щом позна гласа му и сети ръцете му, които разнежено я повдигаха, тя се изправи, облегна гръб о него и успокоение и умора се разляха по цялото й тяло.

Кипарисите наоколо тъмно ги обграждаха. Кръстове и фенери и надгробни паметници стърчаха навред. Какво остава от живота, мислеше Андреа. Тези камъни, тези железа? Или обещанията на поповете, че някъде ни чакат непознати блаженства?.. Единственият смисъл е да обичаме и да бъдем обичани, продължаваше да си мисли той, като държеше в прегръдките си Неда и изпитваше непознато, тъжно щастие. Внезапно той се събуди - робството, о, да, робството бе оставило сянка и върху любовта им. Оня бе мъртъв, да; и въпреки ревността си Андреа никога нямаше да заговори какво е било. Може би някой ден не щеше да се измъчва вече от тези затаени мисли... Но и тогава сянката на робството щеше да е върху тях.