Стефан Дичев - Пътят към София

- Двайсетина да избиколят... Ташо... Бостанджи... Пане... вземете хора... Бързо, братя, през вадата... докато стигнете Едрилез джамия... А ти, Велине, вземете с брат си други двайсетина и заобиколете вдясно, да затворите пътя им. А ти... о, господин Буботинов!

- Андреа! - рече разчувствувано старият учител и бързо, с уважение се ръкува. - Ей го и нашият хаджи Ангелко е тук, вижте го!..

Мнозина бяха тук. В мрака те ту се мяркаха, ту чезнеха пред очите на Андреа. Той виждаше дори и чужденци, някои от специалистите на Хирш; и господин Манолаки Ташов, братовчеда на Неда. Но нямаше време за приказки. Бързо, трескаво той разпращаше хората и чакаше, а погледът му все се връщаше на пламналото насрещно небе. Като тръпки страхът минаваше през него. А ако не я завари? А баща му? Ако не завари никого? Ако целият затвор е изгорял?.. Той напрягаше слуха си. Две минути... пет минути... Дали неговите хора са успели вече да се промъкнат зад площада? Първо те трябва да стрелят. Чуваше близките викове и писъци, чуваше оръдейните гърмежи, а все очакваше да чуе и страшния взрив от склада със снаряди в Топхане махала. Това ще бъде краят. Тогава и надежда вече няма да имам.

Изведнъж откъм дъното на площада изтрещя залп. И втори залп дойде отдясно - видяха се дори червеникавите огънчета на пушките.

- Да стреляме и ние... да стреляме! - викаха край Андреа.

- Не още!.. Не!..

- Ама черкезите... виж ги... Идат насам...

- Трайте!

И наистина, изплашена от неочакваните гърмежи, тъмната маса на черкезките конници се беше устремила насам. Дрънчаха каруци... Пак конници. Викове.

- Внимавайте... внимавайте, каруците... Наши има в тях... Готови! Огън!

Залегналите стреляха. Зад тях стреляха други. Гъст димен облак прикри всички, сгъсти мрака, препречи погледите. Чуваха се само диви, изумени крясъци, цвилене, тропот. И стрелба - безразборна, лудешка... Някой изохка до Андреа... друг, по-назад... Псувни...

Когато димът се разсея, в трептящите отблясъци на заревото се видяха отделни конници, които препускаха към страничните сокачета. Подплашени коне без ездачи тичаха надлъж и цвилеха. Изоставени каруци; преобърнати, затиснали се една друга...

Без подкана и заповеди тълпата се втурна и заля площада. Никой не гледаше убитите, само каруците. И викове: "Ето едно дете... Ти чий си, бе?.. И тука жена... И още една... На Данко Вражалията!.. Още една... Ах, клетите, горките... Мъчениците... Не плачи, булка, не плачи!.. Момченцето ти ли? Ама как, няма ли го?"

- Братя! Братя! - викаше Андреа. - По-скоро! Господин Буботинов... вземи моля ти се десетина души... останете вие при тия клети... Другите след мен! Към тъмницата!..

- Пълнете пушките... Пълнете пушките - викаха. Пак се втурнаха и сега - защото Кадим сокаги приличаше на фуния и защото насреща им махалата гореше - хората тичаха гъсто един до друг, безмълвни, задъхани, със закана, с дива нужда да убиват...

Предишното въодушевление, трескавата решителност, разтапянето в цялото пак владееха душата на Андреа, но заедно с това в него се надигаше един страх, ужас, че няма да я намери - че са я отвлекли, и никога няма да я види... А ако не я види никога?

- Бързо! Бързо! - викаше.

И пак: а ако никога не я видя?.. Ако изобщо я няма вече?.. Тази среща с черкезите не му излизаше от ума. Колко жени... и все млади жени... О, боже мой, в робство... Да ги продават... Или в гнусните им хареми...

Когато най-сетне стотиците освирепели мъже се изсипаха на площада пред Черната джамия, от главната порта на каменния зид току-що бе започнал да излиза обозът със заптийското имущество. Някакви конници се мярнаха напред. Те побягнаха към Топхане. Дали няма да запалят склада? Ония бягаха да спасят живота си, но Андреа извика:

- Подире ми... Гонете ги... Манолаки... Калимера, ти ли си? Не ги оставяйте!..

Докато едни се нахвърлиха на заптиите, а други вече тършуваха какво има в колите им (Андреа също ги изреди да търси Неда), многото се втурнаха към портата. Оттам стреляха, искаха да затворят. После нещо се отприщи и изведнъж тълпата нахълта в озарения от пожарите двор.

Сега всички ревяха:

- Към джамията!..

Залитащ от умора, Андреа мигновено се отдели, затича се към задния вход на комендантството. Никога не беше идвал тука. Но една дървена стълба водеше нагоре, дето бе осветено, и без да се колебае, той веднага се изкачи. Наляво коридор. Надясно коридор. Като се измъчваше от предчувствия, че всичко е загубено, че тя не е тук вече, че не е жива, той се впусна. Една стая... Втора... няма я... няма я... Втурна се на другата страна. Оттам идеха гласове. Гласове, по французки... Един мъжки глас казваше: "... избяга, но аз..." "Махайте се! Не мога да ви гледам! Мразя ви!.." - пресече го друг глас, задъхан от плач и отвращение. Този глас закова Андреа на мястото му. "Пуснете ме! Махнете се!" - стресна го изведнъж нейният писък и той не сети как се озова в дъното на коридора. Един поглед му каза всичко: тя, на нара... с разкъсани дрехи... неузнаваема... брани се от някакъв офицер...