Стефан Дичев - Пътят към София

Нямаше фенери. Само далечното зарево, от което околните покриви тъмно моравееха. В един от страничните сокаци се мярнаха хора. Потънаха в тъмнината.

Той викна подире им:

- Братя... Ако сте българи... Спасявайте! Палят града!..

Никой не се обади. Той стигна хана. Както очакваше, затворен. И сигурно залостен. Задумка с дръжката на револвера.

- Анани!.. Бай Анани!.. Отвори... аз съм, Андреа... По-скоро!

Нещо мръдна зад вратата. И там се таяха. Бяха нащрек.

- Отворете, братя... палят града! По-скоро...

- Андреа, ти ли си наистина?

Нещо изтрополя вътре. Отлостваха. Врата се отвори.

- Влизай бързо!

- Не мога... Тръгвайте с мен!.. Тръгвайте - викаше Андреа и се мъчеше да ги преброи в тъмнината. Изотзад извадиха фенер. Чак сега ги видя. Ханджията, синовете му, още петима съседи и с тях едрият Велин. Събрали се да се бранят наедно. Жените и децата им сигурно бяха навътре. Всички въоръжени. Кой с пушка, кой с пищов. А Великовият брат само с брадва.

- Гледайте... Виждате ли... пожара... Започнали са... И гледайте, от запад също... Ще запалят от всички страни... А вие сте се затворили!..

- Какво да правим, Андреа? Колко сме ние!..

- Колко сте... Осем... С мен девет... Да съберем още толкова съседи - и към тъмницата... Да отървеме нашите хора - там трябва да има двеста души! После на складовете... въоръжаваме се и започваме.

- Ама...

- Стига!.. Димо! Тичай у поп Христа... трима сина има... Майстор Велине... Матеа... Вървете за Герасим... за Стойко... Хлопайте наред... Десет души искам да ми доведете. Вие, братя - Пане, Свитка... Михале...

Докато той ги разпращаше, жените изнесоха фенери, ямурлуци, шуби... Той хвърли шинела, хвърли феса. Скоро започнаха да прииждат мъже.

- Ей го и дядо поп! Късничко е за тебе, светиня ти!

- Видя аз... видя и на тъмно...

Дойде и Герасим. И още десет. Двайсет. Всеки имаше по някакво оръжие.

- Готови ли сме?

- Хей, женоря, да се залоствате там! - извика Анани. Все още мислеше само за в къщи.

Те се втурнаха. Разточиха се. Чукаха по вратите, викаха:

- Излизайте... спасявайте града.

Някаква лавина се движеше по улиците - настръхнала, ужасна, ужасена. Хора излизаха от портите, прикачаха се, сливаха се с нея. Някъде цели групи. Сякаш я чакаха.

Докато насреща им не изтрополяха конници.

- Ето ти черкезите... Ето ги разбойниците...

- Огън!..

Никой не чакаше заповедта.

И ония стреляха... Стреляха и бягаха.

- След мен!.. След мен! Ура! - викаше Андреа и тичаше задъхан.

Насрещните пламъци заслепяваха Неда, виковете долу в двора удавяха гласа й. А тя провираше лице в ръждясалата решетка на прозореца, взираше се, без да различава лицата, и крещеше, обезумяла от ужас:

- Татко! Татко!..

Невъзможно... Не. Умът ми не го побира, мислеше тя. И тъкмо сега... о, тъкмо накрая... когато самите те се канят вече да бягат. Тя все отвръщаше поглед от оная част на двора, дето заревото на приближаващите пожари чудовищно раздължаваше тежко увисналите по дърветата трупове. Само бе видяла, че баща й не е между тях - единственото, което още й даваше сили да вика, да крещи. А при джамията не спираха... извеждат... откарват... В задния двор... там има много дървета... О, ужасяващо, ужасяващо!.. Къде е живяла тя до днес? В какъв свят е живяла?.. Някъде в облаците, в пансионите и салоните на консулствата... в измамния въздух, дето се уважаваха, кланяха се един на друг... А тия викове, крясъци, откак бе тука... свине гяурски... и говеда... и кучета крастави... и псувните... побоищата... този Коч баба, когото от дни вече знаеше по име... Миличък ми татко, повтаряше си с отчаяна нежност тя. Как бяхме настръхнали един срещу друг; и как го видях от прозореца си, когато го бяха извели на двора... В окови. Халката около врата му най-вече я порази. Можеше да си го представи само силен, горделив, винаги той над другите... Търсеше ме с очи, припомняше си все тъй трескаво тя. Усмихна ми се, вирна глава - искаше да ме окуражи. А сам беше с халка на врата... После видях и баща ти, Андреа. Заптието все го блъскаше, ала той не бе така променен, както моят баща... Тогава се сетих, че ти е баща, че вие сте от друго тесто, не сте като нас...

Тя все прилепяше отслабналото си лице в решетката. Вече цялата Имарет махала гореше. Понякога й се струваше, че и куполите на джамията пламтят; други път черният масив настръхнало се изрязваше или политаше на една страна, сякаш се дърпаше от приближаващата стихия. Оръдейните тътнежи не преставаха; примесваше се вой, глухи сривания, пукот на пушки. При портата Джани ревеше на цяла тълпа заптии да товарят по-скоро каруците; и да бързат с бесилките.