Стефан Дичев - Пътят към София

- Папа Жану иска... Папа Жану каза на момичета... Страшно, Андреа!

- Какво толкова страшно за вашия папа Жану...

- Турци казали сега запалват града...

- Запалват града?.. Я повтори! Повтори! - сграбчи я той за раменете.

Тя кимна утвърдително.

- Консули казали: няма да запалиш!.. Главен паша казал: няма да запаля... Обещал.

- Тогава какви ги дрънкаш...

- Ама папа Жану не! Не вярва папа Жану.

- Чакай... защо не вярва той? Разбрал ли е нещо друго? Чул ли е от някого? Кажи? Казвай по-скоро!

- Черкез Галиб бей тука, Андреа, бил... Много пиян... Много лош... София храна много, вика - хоп! на огън! Куршуми много, вика - хоп! - на огън!.. Нищо за московци, вика...

Той не сети как я пусна. Черкез Галиб бей... Това име... О, да! Знае това име!.. Неговите запалиха Горубляне.

А тя говореше:

- Папа Жану казва... бързо, казва, момичета - всичко огън, къща, стока, момичета... Да бяга Андреа! Да бяга! Иска с Мериам? - притисна се в него тя и виновно го загледа в очите. - Мериам казва папа Жану: или хубав Андреа или няма Мериам.

Някой приближаваше по коридора. Отваряше, викаше:

- Хайде бързо... Излязохте ли всички... - Беше папа Жану.

Тя веднага сложи куката на вратата. Андреа все още не помръдваше. Защо се учудвам, мислеше той; а миналата година Панагюрище, Копривщица, Клисура, Батак, Перущица... За учудване би било, ако не го сторят; ако този път не изгорят... Ясно, ясно. Консулите са се възпротивили, отказали са да напуснат града. Осман Нури е трябвало да се съгласи. А Черкез Галиб пак ще го запали... Отвън папа Жану блъсна вратата.

- Таз пък сега намерила... Я по-скоро... Ще те оставим, мисли му!..

Той отмина. Пискливият му глас стигна края на коридора. Върна се.

- Тръгваме! - изписка заканително той и задумка с юмрук.

Андреа и Мериам мълчаха.

- Върви - рече той, когато стъпките се отдалечиха.

Тя не тръгна. Гърдите й силно се надигаха. Гледаше го отчаяно. Плачеше.

- Никога... - каза тя. - Пак... никога...

- Върви, Мериам - каза той. Помисли: горката, наистина ме обича... Остро, мъчително чувство на виновност го прониза.

- Върви, Мериам - каза. - Сбогом... Мериам - много добра... Андреа - много лош...

- Не! Не!.. Андреа много... много... - Тя се разрида, хвърли се върху него, прегърна го. Той дигна брадичката й. Целуна я по устните. И в неговите очи имаше сълзи. Тя не можеше да повярва.

- Сбогом - каза той, като я откъсна от себе си и внимателно я тласкаше към вратата. Махна куката. Отвори. - Сбогом, Мериам!

Затвори след нея. Тя постоя там миг и друг. Изведнъж изхлипа и се затича по коридора.

Да, да, отиде си... Отиват си... Дълго стоя насред стаята без мисъл. Най-сетне погледна часовника си. Седем. Докато стигна до комендантството, ще стане седем и половина... Изтръпна: кого ще изплаша вече там с Язаджийската джамия? Та те сами искат да изгорят всички складове... Тази мисъл го порази. А как ще се добере тогава до Неда? Черкезите на Галиб бей ще запалят града, който може да бяга, ще побегне, а затворниците? Не щяха ли да изгорят в пожарищата? Насреща в Топхане махала има склад със снаряди - ако не са ги изнесли, те ще разрушат и комендантството, и Черната джамия, и двора, дето са руските пленници. Какво да сторя с две ръце?..

Шантанът беше съвсем обезлюдял. Свещта догаряше. Той крачеше от единия до другия край на стаичката и нищо не можеше да измисли. Или не. Последната му надежда е да се скрие там някъде. Приближи ли пожарът, вмъквам се... стрелям по де кого завърна... Но турците и без това ще са избягали. Какво умувам тогава?.. Тръгвам...

Той се присегна да вземе свещта, но тя затрепка пред него, загасна. Той се изправи. Пак не беше в пълна тъмнина... Не разбра... Някакво далечно сияние навлизаше през малкото прозорче. От оръдейните гърмежи? Не. Гърмежи в тоя миг не се чуваха. А на изток небето беше червено. Пожар! Пожар - започнали са...

Той се втурна в тъмния коридор, блъсна се в стената, препъна се по стъпалата. Разтрошени стъкла хрускаха под дебелите му обувки. А ако папа Жану е заключил? Не. Вратата е отворена - защо да заключва, щом шантанът ще изгори.

Спря се. Поколеба се. Откъде да мине? През гетото или да пресече българските махали? Където е по-къс пътят. Тъкмо ще мине край хана на Анани. Ще вика синовете му. Все е помощ. На Велина да потропа... Той се втурна и едва бе изминал петдесетина крачки, когато чу честа стрелба. Викове... Конници се измъкнаха от някаква порта. Диво крещяха. Стреляха. Препускаха насреща му... Премалял от страх, той се залепи о стената. Черкезите префучаха край него и той чак тогава стреля. Улучи. Видя как се прекатури от коня... Оттам гърмежи. Пак крясъци. Той побягна, но никой не го гонеше.